— Добре — промълви той. — Приятни сънища, малката ми.
— Също и на теб.
Елизабет предполагаше, че съквартирантката й е заспала, и влезе в стаята на пръсти, но завари Алис да седи на бюрото си.
— Алис, какво ти е?
— Трябва да говоря с теб, Лиз. Става дума за Ед.
— Какво за него?
Алис бавно изрече:
— Сигурна съм, че след този разговор повече няма да бъдем приятелки. За мен това е голяма жертва. Ето защо искам внимателно да ме изслушаш.
— В такъв случай може би е по-добре да не започваш?
— Налага се.
Елизабет усети как първоначалното й любопитство се замени от гняв.
— Само не ми казвай, че си шпионирала Ед!
Алис безмълвно я изгледа.
— Защо го направи — от ревност ли?
— Не. Ако ревнувах от всичките ти гаджета, отдавна да съм се преместила в друга стая.
Елизабет объркано се втренчи в нея. Знаеше, че съквартирантката й е права. Изведнъж се изплаши.
— Два факта ме накараха да се усъмня в Ед Хамнър — започна Алис. — Първо. Когато ми писа за смъртта на Тони, ти споменаваше, че за щастие с него сме се срещнали в Лейкууд… След което той веднага пристигнал в Буутбей и ти помогнал. Но това е чиста лъжа, Лиз. През лятото не съм стъпвала в Лейкууд.
— Но…
— Но откъде е научил за смъртта на Тони? Нямам представа. Знае единствено, че никога не съм му го съобщавала. Ами фотографската му памет? Боже мой, Лиз, та той пори не помни какви чорапи е обул!
— Това са две различни неща — надуто произнесе Лиз. — Нямат нищо…
— През лятото Ед Хамнър бил в Лас Вегас — тихо я прекъсна съквартирантката й. — Върнал се в средата на юли и наел стая в Пемакуинд — на един хвърлей място от пристанището на Буутбей. Сякаш очаквал, че ще имаш нужда от помощта му.
— Но това е лудост! Откъде знаеш, че Ед е бил в Лас Вегас?
— Малко преди започване на занятията, случайно срещнах Шърли Д’Антонио. Работела в ресторант „Пайк“, който се намира точно срещу казиното. Шърли каза, че никога не била виждала човек като Ед. Тогава разбрах, че те е лъгал почти за всичко. Разказах всичко на баща ми и той разреши…
— Какво? — смаяно я прекъсна Елизабет.
— Да наема частен детектив.
Елизабет гневно скочи на крака.
— Достатъчно, Алис. Между нас всичко е свършено!
Каза си, че незабавно ще вземе автобуса и ще прекара нощта при Ед. И без това с нетърпение очакваше да й го предложи.
— Поне ме изслушай — промълви Алис. — След това ще решиш как да постъпиш.
— Не ме интересува нищо, освен че той е добър, мил и…
— Любовта е сляпа — изрече Алис и горчиво се усмихна. — Лиз, хрумвало ли ти е, че може би мъничко те обичам?
Елизабет се извърна и дълго се взира в нея. Сетне промълви:
— Ако е вярно, то го изразяваш по странен начин. Хайде, разказвай! Навярно имаш право. Навярно ти дължа поне това.
— С Ед се познавате отдавна — прошепна съквартирантката й.
— Какво?
— Спомни си за училището в Бриджпорт, Кънектикът.
Елизабет онемя от учудване. Семейството й бе живяло в Бриджпорт шест години; бяха се преместили в сегашния си дом след като тя изкара втори клас в местното училище.
— Алис, сигурна ли си?
— Спомняш ли си го?
— Не, разбира се. — Но изведнъж й хрумна, че когато за пръв път видя Ед, изпита чувство за deja vu.
— Красавиците никога не си спомнят за грозните патенца. Може би е бил влюбен в теб още от първи клас, Лиз. Може би е седял на последния чин и… те е наблюдавал. Бил е невзрачно хлапе, което още тогава имало очила и шини на зъбите. Естествено, ти не си го спомняш, но се обзалагам, че той никога не те е забравил.
— Какво още? — прошепна Елизабет.
— Детективите го откриха по отпечатъците от пръсти, взети от училищното му досие. След това бе по- лесно — просто трябваше да се открият различни хора и да се разпитат. Детективът, натоварен със случая казваше, че не разбира голяма част от събраната информация. Аз също. Фактите са ужасяващи…
— Нима? — иронично я прекъсна Елизабет.
— Ед Хамнър старши бил запален комарджия. Работел за голяма рекламна агенция в Ню Йорк, сетне се преместил в Бриджпорт — очевидно избягал. Детективът твърди, че дължал пари на всеки голям играч и на всеки лихвар.
Елизабет затвори очи.
— Погрижили са се да разровят цялата мръсотия, за да си заслужат таксата, нали?
— Може би. Както и да е, в Бриджпорт бащата на Ед отново се забъркал в комарджийски истории, но този път „акулите“ не му простили. Незнайно как едната му ръка и кракът му били счупени едновременно. Детективът се съмнява да е било случайност.
— Нещо друго? — попита Елизабет. — Може би е пребил сина си? Или е ограбил някой банка?
— През хиляда деветстотин шейсет и първа започнал работа в малка рекламна агенция в Лос Анжелис, който бил прекалено близо до Лас Вегас. Взел да прекарва почивните си дни там, като залагал всичките си пари… и губел. Сетне Ед Младши започнал да го придружава и бащата престанал да губи.
— Признай, че си измислила всичко това.
Алис потупа доклада от детективската агенция.
— Записано е тук, Лиз. Едва ли всичко би могло да послужи като доказателство в съда, ала детективът е убеден, че хората, с които разговарял, нямали причина да го излъжат. Бащата наричал Ед своя „талисман“. Отначало никой не се възпротивил на присъствието на момчето, въпреки че според закона то нямало право да влиза в казиното. Навярно не са искали да изпуснат клиент като бащата. Но след известно време последният започнал да играе само на рулетка. До края на годината всички казина забранили достъпа на момчето. А Ед Хамнър Старши се заловил с друга разновидност на комара.
— Каква?
— Започнал да играе на борсата. Когато в средата на хиляда деветстотин шейсет и първа семейство Хамнър се преместили в Лос Анжелис, живеели в миниатюрно апартаментче за деветдесет долара месечно, а мистър Хамнър карал шевролет модел 52. Шестнайсет месеца по-късно той напуснал работа и всички се преместили в собствена къща в Сан Хосе. Бащата вече имал чисто нов „Тъндърбърд“, а майката — „Фолксваген“. Нали разбираш — може би е противозаконно малко момче да влиза в казината в Невада, но никой не може да му вземе вестника с цените на акциите.
— Нима намекваш, че Ед… Че е могъл… Алис, ти си луда!
— Не намеквам нищо. Освен, че навярно той е отгатвал желанията на баща си.
Думите сякаш прозвучаха в ухото й и тя потръпна.
— Следващите шест години мисис Хамнър прекарала в различни психиатрични болници. Под предлог, че е зле с нервите. Но детективът разговарял с някакъв санитар, който му казал, че мисис Хамнър била с психическо разстройство. Твърдяла, че синът й е последовател на Сатаната. През хиляда деветстотин
