преследваха, докато най-сетне заспа.
Ед не дойде на летището да я изпрати; докато чакаше да обявят полета й, Елизабет изненадано установи, че е разочарована. Хрумна й, че можеш съвсем незабелязано да се привържеш към някого, подобно на наркомана към дрогите. Той се самозаблуждава, че винаги е в състояние да се откаже, но всъщност…
— Елизабет Роугън — прогърмя високоговорителят. — Моля използвайте белия телефон.
Момичето побърза да се обади и дочу гласа на Ед.
— Бет, ти ли си?
— Ед! Толкова се радвам да те чуя. Все си мислех, че…
— Че ще те посрещна? — Той се засмя. — В момента не ти трябвам. Ти си голямо, силно момиче. При това — много красиво. Ще се справиш сама. Ще се видим ли в колежа?
— Ами… да, сигурно.
За миг настъпи тишина, сетне Ед продължи:
— Прекрасно. Защото съм влюбен в теб. Обикнах те от първия миг, когато те видях.
Езикът й се скова. Тя не можеше да проговори. Хиляди объркани мисли кръжаха в главата й.
Той тихо се засмя.
— Не, сега не казвай нищо. Когато отново се видим, ще имаме повече време. Приятно пътуване, Бет. Дочуване.
Бет остана безмълвна, стиснала слушалката, опитвайки се да подреди хаотичните си мисли.
Дойде месец септември.
Елизабет се върна към учебните занятия с лекота, като жена, за момент оставила плетивото си. Естествено, отново бе в една стая с Алис; бяха съквартирантки от първата година, когато компютърът на квартирното настаняване ги бе събрал. Двете момичета се разбираха, независимо от различията в интересите и в характерите им. Алис учеше прилежно и имаше отлични оценки, докато Елизабет бе по- общителна.
Все още се разбираха, въпреки че в отношенията им се бе промъкнала студенина, Елизабет си я обясняваше с разногласието им по повод изпита по социология и се преструваше, че не я забелязва.
Случилото се през лятото започна да й изглежда като кошмарен сън. Понякога й се струваше, че Тони й е бил съученик от гимназията. Сърцето й все още се свиваше от мъка, когато си спомнеше за него и тя избягваше да разговаря по този въпрос с Алис, но болката беше притъпена, различна от страданието, причинено от отворена рана.
Повече я измъчваше фактът, че Ед Хамнър не й се обаждаше.
Изминаха седмица, две, дойде октомври.
Елизабет взе телефонен указател на студентите и откри името на Ед, но това не й помогна. След фамилията му бе записано само „Мил Стр.“ А улица „Мил“ беше много дълга. Не й оставаше друго, освен да чака. Когато й определяха срещи (което се случваше често), тя отказваше. Алис учудено повдигаше вежди, но не коментираше; предстоеше й тежък изпит и тя прекарваше повечето вечери в библиотеката. Елизабет забеляза дългите бели пликове, които съквартирантката й получаваше един-два пъти седмично по пощата, но не им обърна внимание. Частната детективска агенция беше дискретна и не пишеше адреса си на пликовете.
Когато вътрешният телефон иззвъня, Алис учеше.
— Обади се, Лиз. И без това навярно е за теб.
Елизабет вдигна слушалката.
— Ало?
— Имаш посетител — един джентълмен, Лиз.
— Кой се обажда? — раздразнено попита тя и набързо обмисли „дежурните“ извинения. А, да — мигрена — не го бе използвала тази седмица.
Гласът на момичето от рецепцията прозвуча развеселено.
— Представи си, името му е Едуард Джексън Хамнър и то Младши! — Тя понижи глас. — И носи различни чорапи.
Елизабет машинално придърпа деколтето на пеньоара си.
— О, Господи! Кажи му, че слизам веднага! Не, кажи му, че ще се забавя минутка. Или по-добре — че ще сляза след няколко минути!
— Дадено — озадачено промълви момичето. — Да не припаднеш от бързане!
Елизабет измъкна чифт панталони от гардероба, захвърли ги и извади къса джинсова пола. Напипа ролките в косата си и изпъшка, сетне трескаво ги заизскубва.
Алис я наблюдаваше безмълвно и с привидно безразличие, но след като вратата се затвори зад Елизабет, тя дълго се взира в нея.
Ед изглеждаше както преди — изобщо не се бе променил. Отново носеше зеленото войнишко яке, в което „плуваше“. Една от рамките на очилата му беше омотана с изолирбанд. Джинсите му изглеждаха нови и корави, за разлика от модно избелелите и меки дънки на Тони.
Единият му чорап беше зелен, другият — кафяв.
В този миг Елизабет осъзна, че го обича.
— Защо не ми се обади по-рано? — попита тя и се приближи до него.
Той пъхна ръце в джобовете на якето си и срамежливо се усмихна.
— Смятах, че ще е по-добре да те оставя да се срещнеш с други момчета, да решиш какво искаш.
— Струва ми се, че вече съм решила.
— Добре. Какво ще кажеш да отидем на кино?
— Ще направя всичко, което пожелаеш — отвърна тя. — Абсолютно всичко.
С течение на времето й хрумна, че никога досега не бе срещала човек — мъж или жена, — който така леко и безмълвно да отгатва желанията й. Вкусовете им бяха еднакви. Тони харесваше филми като „Кръстника“, докато Ед си падаше по комедиите и семейните драми без жестокости. Една вечер, когато Елизабет беше в лошо настроение, той я заведе на цирк, където се забавляваха отлично. Когато й определяше среща в библиотеката, действително учеха, а не се натискаха. Ед я водеше на танци и беше особено добър в старите, които тя обичаше. Веднъж дори спечелиха специалната награда… И което бе най- важно, Ед сякаш разбираше кога Елизабет е настроена за ласки. Не я насилваше, не бързаше. Тя не се чувстваше както с другите момчета, с които бе излизала; с тях сякаш имаше някакво неписано правило: целувка за лека нощ на среща № 1, а среща № 10 неизменно завършва в жилището на някой приятел. Ед живееше сам в апартамента на „Мил Стрийт“. Елизабет често отиваше там, без да се страхува, че ще попадне в любовното гнездо на някакъв Дон Жуан. Ед не я насилваше. Очевидно желанията им напълно съвпадаха и двамата ставаха все по-близки.
След завършването на сесията, учебните занятия бяха подновени. Алис изглеждаше необичайно замислена. Този следобед, преди Ед да дойде да я вземе — щяха да вечерят навън, — Елизабет няколко пъти погледна съквартирантката си и забеляза, че тя намръщено се взира в голям плик върху бюрото си. Елизабет реши да я попита какво има в него, но се отказа — навярно някакъв проект.
Валеше силен дъжд, когато Ед я изпрати до общежитието.
— Ще дойдеш ли утре у дома? — попита той.
— Да. Ще направя, пуканки.
— Прекрасно. — Той я целуна. — Обичам те, Бет.
— Аз също.
— Ще прекараш ли нощта при мен? — с престорено безразличие попита той.
— Да, Ед. — Елизабет го погледна в очите. — Каквото пожелаеш.
