намесила и й бе помогнала за разрешаване на дилемата пред, която беше поставена. Дълбоко в душата си Елизабет беше доволна, защото не искаше да се омъжва за Тони… от нощта, когато й се бе присънил кошмарът.
Един ден преди заминаването й нервите й не издържаха.
Седеше съвсем сама на една скала и след около час сълзите й рукнаха и силата на собствените й емоции я изненада. Елизабет плака, докато я заболяха стомахът и главата, а след преминаването на кризата не почувствува облекчение, а умора и празнота.
В този момент дочу гласа на Ед Хамнър.
— Бет?
Тя подскочи от страх и се обърна, изпитвайки ужас при мисълта, че ще види озъбения вълк от кошмара си. Но съзря само Ед Хамнър, който бе загорял от слънцето и изглеждаше странно беззащитен без войнишкото яке и джинсите си. Носеше къси панталони, стигащи до костеливите му колене, бяла тениска, която се развяваше около слабото му тяло като корабно платно под океанския бриз, и джапанки. Лицето му беше сериозно, слънцето се отразяваше в очилата му и очите му не се виждаха.
— Ед? — плахо промълви Елизабет — страхуваше се да не би мъката да я е накарала да халюцинира. — Наистина ли…
— Да, аз съм.
— Как…
— Бях се хванал на работа в Скохигън. Там срещнах съквартирантката ти… мисля, че се казваше Алис.
— Точно така.
— Тя ми разказа за случилото се. Дойдох веднага. Горкичката Бет!
Той леко наклони глава и очилата му вече не отразяваха слънцето. Елизабет го погледна и не забеляза нищо хищническо в изражението му, а само искрено съчувствие.
Отново се разрида и малко се стресна от неочакваната сила на емоциите си. Следващия миг Ед хвана ръката й и тя не се възпротиви.
Вечеряха в „Сайлънт Уомън“ в Уотървил — град, отдалечен на близо четирийсет километра. Отидоха до там с колата на Ед, и той караше добре — спокойно, без да се прави на автомобилен състезател, противно на очакванията на Елизабет. Тя нямаше желание да разговаря, нито да слуша забавни истории. Ед като че отгатна настроението й и караше мълчаливо, докато от радиото звучеше тиха музика.
Когато седнаха на масата, той поръча морски деликатеси без да се консултира с нея. Елизабет мислеше, че няма да хапне нито залък, но когато поднесоха вечерята, усети вълчи глад.
След известно време вдигна поглед,
— Опечалената годеница омете всичко — промълви Елизабет. — Навярно ме мислиш за безсърдечна.
— Ни най-малко. Преживя голяма трагедия и трябва да си възвърнеш силите. Все едно, че си била болна, нали?
— Да, точно така се чувствам.
Той се протегна през масата, взе ръката й, леко я стисна, после я пусна.
— Време е да се съвземеш, Бет.
— Така ли мислиш?
— Да. Разкажи ми плановете си.
— Утре заминавам у дома. Не знам какво ще правя след това.
— Ще се върнеш в колежа, нали?
— Чудя се. След всичко случило се, учението ми изглежда толкова… толкова маловажно. Питам се какъв е смисълът му. Освен това вече не ми доставя удоволствие.
— Всичко ще бъде по старому. Сега едва ли ще ми повярваш, но е точно така. След месец и половина ще се убедиш, че съм прав. И без друго няма какво да правиш. — Последното му изречение прозвуча като въпрос.
— Навярно имаш право. Но… Имаш ли цигари?
— Да, но са ментолови. Съжалявам.
— Откъде знаеш, че не обичам ментолови цигари?
Той сви рамене.
— Просто изглеждаш такъв вид момиче.
Елизабет се усмихна.
— Знаеш ли, много си особен.
Момчето леко се усмихна.
— Такъв си, повярвай ми. Ти си последният човек, когото очаквах да срещна… мислех си, че не искам да виждам никого, но действително се радвам, че си тук, Ед.
— Понякога е приятно да бъдеш с човек, с когото не те свързват сърдечни отношения.
— Навярно си прав. — Тя се поколеба. — Кой всъщност си ти, освен моя вълшебен кръстник? Кой си в действителност?
Внезапно отговорът му й се стори много важен. Момчето вдигна рамене.
— Аз съм Господин Никой. Един от грозниците, които обикалят из кампуса с камари учебници под мишницата и…
— Ед, ти не си грозен.
— И още как — усмихнато отговори той. — Лицето ми не се изчисти докрай от младежките пъпки, никой не ми обръща внимание. Превърнал съм се в книжен плъх, който се бори за високи оценки. Когато през пролетта дойдат представителите на големите корпорации, навярно ще подпиша договор с някоя от тях и Ед Хамнър завинаги ще изчезне.
— Ще бъде жалко — тихо промълви Елизабет.
Той се усмихна, усмивката му бе странна, някак си невесела.
— Разкажи ми за родителите си — каза момичето. — И себе си: откъде си, с какво се занимаваш в свободното си време…
— Друг път. Време е да се връщаме — утре ти предстои изтощителен полет.
Тази вечер, за пръв път след смъртта на Тони, Елизабет се поуспокои. Вече нямаше усещането, че дълбоко в нея някой навива пружина, която всеки момент ще се скъса. Предполагаше, че лесно ще заспи, но се лъжеше.
В главата и се въртяха безброй въпроси.
Но Алис летуваше в Китърн, на сто и трийсет километра Скохигън. Навярно е отишла до Лейкууд да гледа някоя пиеса.
Ами колата му — последен модел, един от най-скъпите. Едва ли я е купил със заплатата на общ работник в театъра. Може би родителите му са богати?
В ресторанта бе поръчал същото, каквото би избрала тя. Може би единственото ястие от менюто, което да я накара да осъзнае колко е гладна.
Ами ментоловите цигари, начинът, по който я бе целунал за сбогом — точно както й се искаше? Ами…
„Утре ти предстои дълъг път със самолет.“
Ед знаеше за намерението й да се върне у дома, защото му го бе съобщила. Но как беше научил, че тя заминава със самолет? Че полетът е дълъг?
Всичко това я изпълваше с безпокойство. Тревожеше я, защото тя започваше да се влюбва в Хамнър.
Подобно гласа на капитан на подводница, командващ потапянето й, първите думи, които бе чула от Ед я
