— Знам какво искаш.

Стресната, Елизабет вдигна очи от учебника по социология и видя невзрачен младеж в зелено войнишко яке. За миг си помисли, че момчето й изглежда познато, сякаш го познаваше от преди, усещането бе като deja vu. Сетне то изчезна. Непознатият беше висок почти колкото нея, бе слаб и… потръпващ. Да, това бе точното определение. Стоеше неподвижен, но сякаш всичко в него потръпваше под кожата. Черната му коса имаше нужда от подстригване. Носеше очила с рогови рамки и с дебели стъкла, зад които тъмнокафявите му очи изглеждаха огромни. Стъклата изглеждаха мръсни. Не, сигурна бе, че не го бе виждала преди.

— Така ли? — отвърна тя. — Съмнявам се.

— Искаш двоен ягодов сладолед. Прав ли съм?

Елизабет премигна и стреснато го изгледа. През последните минути в главата й действително се въртеше натрапчивата мисъл да захвърли учебника и да изяде един сладолед. Учеше за държавен изпит и й предстоеше още много работа.

— Прав ли съм? — настоя непознатият и се усмихна. Напрегнатото му и почти грозно лице се промени, стана странно привлекателно. На Елизабет й хрумна, че е „сладък“ — дума, която не прилягаше за момче, но някак си му подхождаше. Тя му се усмихна, сетне гневно стисна устни. Само това й липсваше: да губи ценно време, докато отблъсква свалките на някакъв смахнат, избрал най-неподходящото време в опитите си да й направи впечатление. Навярно той не подозираше, че Елизабет трябва да прочете още шестнайсет глави от „Увод в социологията“.

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Слушай, ако работиш без прекъсване, положително ще те заболи главата. Четеш вече два часа без прекъсване.

— Откъде знаеш?

— Наблюдавах те — бързо отговори той, но този път Елизабет дори не забеляза очарователната му усмивка.

Усети, че вече има главоболие.

— В такъв случай те съветвам да престанеш — сопна се тя по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Мразя да ме зяпат.

— Извинявай.

Внезапно Елизабет изпита леко съжаление към него, както понякога съжаляваме бездомните кучета. Момчето направо „плуваше“ в зеленото яке и… да, чорапите му бяха различни. Единият черен, другият — кафяв. Тя усети, че отново ще се усмихне и побърза да прехапе устни, сетне с извинителен тон обясни:

— Малко съм изнервена заради изпитите.

— Разбирам — отвърна момчето. — Не се притеснявай. — И се отдалечи.

За миг тя замислено се загледа след него. После сведе поглед към учебника, но в главата й продължи да се върти мисълта за двоен ягодов сладолед.

Прибра се в общежитието в единайсет и четвърт вечерта. Алис се изтягаше на леглото си, слушаше Нийл Даймънд и четеше „Историята на О“.

— Не знаех, че тази книга влиза в учебната програма! — възкликна Елизабет.

Алис седна в леглото.

— Разширявам познанията си, скъпа. Разпервам интелектуалните си крила. Повдигам моя… Лиз?

— Х-м-м-м?

— Чу ли какво говорех?

— Извинявай, аз…

— Малката, изглеждаш като замаяна.

— Тази вечер се запознах с едно момче. При това изглеждаше доста смахнато.

— Нима? Сигурно е страхотно гадже, щом е успял да откъсне великата Роугън от любимия й учебник.

— Представи си — казва се Едуард Джексън Хамнър-младши. Нисък, кльощав. Изглежда така, сякаш не е мил косата си от години наред. Освен това носи различни чорапи — черен и кафяв.

— Смятах, че си падаш по хубавите студенти.

— Не дрънкай глупости, Алис. Учех в библиотеката и той ме покани на сладолед. Отказах му и момчето направо се изниза. Но проклетият сладолед не ми излизаше от главата. Реших да прекъсна и да прескоча до сладкарницата — когато отворих вратата, той стоеше пред мен, с по един двоен сладолед във всяка ръка.

— Треперя от нетърпение да науча развръзката.

Елизабет изсумтя.

— Ъ, не можех да му откажа. Седнахме заедно, заговорихме и се оказа, че миналата година е държал изпит по социология при професор Бранър.

— Господи, чудесата нямат край!

— Слушай, това е направо смайващо. Знаеш колко се страхувам от този изпит.

— Да. Всъщност дори говориш на сън за него.

— Досега имам средно седемдесет и осем. Трябва да изкарам осемдесет, за да запазя стипендията си, което означава, че е необходимо да изкарам поне осемдесет и четири на изпита. Ед Хамнър твърди, че професор Бранър дава един и същи текст всяка година. А Ед е ейдетик.

— Искаш да кажеш, че притежава… как се казваше… фотографска памет?

— Да. Погледни. — Тя отвори учебника по социология и извади три листа от тетрадка, изписани на ръка.

Алис ги прегледа.

— Не е ли теорията за многочисления избор?

— Точно така. Ед казва, че това дословно е текстът на въпроса, даден от Бранър на миналогодишния изпит.

Алис твърдо заяви:

— Не вярвам.

— Но тук е обхванат целият материал!

— И все пак не вярвам. — Тя върна листовете на Елизабет. — Само защото този смотаняк…

— Не е смотаняк! Не го наричай така!

— Добре де. Надявам се, че теориите на този сладур няма да те подлъжат да научиш неговите страници наизуст и да не отвориш учебника.

— Не, разбира се — гузно отвърна Елизабет.

— Освен това, смяташ ли, че постъпваш етично?

Обхваната от внезапен гняв, Елизабет възкликна, преди да успее да се овладее:

— Лесно ти е да говориш. Имаш отлични бележки, при това родителите ти плащат за обучението. Не си… Хей, извинявай. Не трябваше да ти го казвам.

Алис вдигна рамене и отново отвори книгата си, с престорено невъзмутимо изражение.

— Не, нрава си. Не ми влиза в работата. Но защо не продължиш да четеш учебника — за по- сигурно.

— Точно така и ще направя.

Но тя научи наизуст текста даден от Едуард Джексън Хамнър-младши.