Боби разбра за какъв остров ставаше въпрос и не му бяха необходими двайсет страници, за да разбере, че „Повелителят на мухите“ е една страхотна книга, може би най-хубавата, която беше чел някога. След първите десет страници той вече не можеше да я остави. След двайсетата страница беше вече напълно изгубен. Той заживя на острова с Ралф, Джак и Пиги и с останалите малчугани. Трепереше всеки път, когато споменаваха Звяра, който се оказа разлагащ се труп на пилот, завит в парашута си. Първо поразен, а след това ужасен гледаше как групичката безобидни ученици се превръщаха в диваци и как накрая преследваха единствения, който беше запазил у себе си нещо човешко.

Той свърши книгата в съботата една седмица преди началото на ваканцията. Когато наближи обяд, Боби все още беше в стаята си. Нямаше ги приятелите му, не искаше да гледа сутрешните анимационни филмчета, дори не му се слушаха веселите мелодии от единайсет часа. Майка му поглеждаше от време на време в стаята му и му казваше да вдигне глава от книгата, да стане от леглото и да излезе навън в парка или нещо подобно.

— Къде е Съли? — попита го тя.

— На площад „Далхаус“. Там има концерт на училищния оркестър. — Боби погледна към майка си, застанала на вратата, и към обикновения свят с премрежели очи. Светът от книгата се беше превърнал в толкова истински за него, че реалният му изглеждаше странен и фалшив.

— А къде е приятелката ти? Покани я да дойде с теб в парка.

— Каръл не ми е приятелка, мамо.

— Добре, де, каквато ти е там. За Бога, Боби, нямах предвид, че вие двамата ще избягате и ще се ожените.

— Тя и още няколко момичета миналата нощ спаха у Анджи. Каръл казва, че когато се събират, обикновено не спят по цяла нощ и сега предполагам, че още спят.

— Тогава сам иди в парка. Започваш да ме изнервяш. Когато телевизорът е изключен в събота сутрин, започвам да си мисля, че си умрял. — Тя влезе в стаята и дръпна книгата от ръцете му. Боби гледаше притеснен как тя прелиства страниците и прочита по някое изречение оттук-оттам. Дали беше видяла онази част, където момчетата си говореха как ще заврат нагорещено копие в задника на дивото прасе? Какво ли щеше да си помисли? Той не знаеше. Почти през целия му живот бяха живели заедно, а той дори не можеше да предположи как точно ще реагира тя на определена ситуация.

— Тази книга ли ти подари Братиган?

— Да.

— За рождения ден?

— Да.

— За какво се разправя?

— Едни момчета попадат на необитаем остров. Корабът им потъва. Предполагам, че това се случва след Третата световна война или нещо такова. Авторът не обяснява точно.

— Значи е научна фантастика.

— Да — отвърна Боби. Чувстваше се малко объркан. Мислеше, че „Повелителят на мухите“ няма нищо общо с „Пръстен около слънцето“, но майка му мразеше фантастиката и ако имаше нещо, което щеше да потисне любопитството й, беше точно това.

Тя му подаде книгата и се приближи към прозореца.

— Боби? — Стоеше с гръб към него. Беше облечена със своите неделни панталони и с една стара риза. Силните слънчеви лъчи минаваха през ризата и Боби можеше да види извивката на тялото й. За пръв път забеляза колко е слаба. Сякаш не се хранеше.

— Да, мамо.

— Господин Братиган давал ли ти е и други неща?

— Мамо, той се казва Бротиган.

Тя се намръщи срещу отражението си в прозореца… или по-скоро се беше намръщила срещу неговото отражение в прозореца.

— Не ме поправяй, Боби. Давал ли ти е нещо друго? Боби помисли. Няколко безалкохолни бири, веднъж сандвич или закуска от хлебарницата, в която работеше майката на Съли, но никакви други подаръци. Беше му дал само книгата — най-хубавият подарък, който беше получавал.

— Ами, не. Защо ще го прави?

— Не знам. Но все пак не разбирам защо човек, с когото едва се познаваш, ще ти подарява книга за рождения ден. — Тя въздъхна, скръсти ръце под малките си гърди и продължи да гледа през прозореца в стаята на Боби. — Каза ми, че е работел на щатска длъжност в Хартфорд, но вече се е пенсионирал. И на теб ли е казал това?

— Да, нещо подобно. — Всъщност Тед не беше казвал къде е работил, а и Боби не се беше сещал да го попита.

— Каква точно щатска работа? В кой отдел? Към здравеопазването ли? Към комисията по транспорта? Към отдела на ревизорите?

Боби поклати глава. Какво, по дяволите, означаваше ревизор?

— Обзалагам се, че е преподавал — рече тя замислено. — Говори така, сякаш е бил учител, нали?

— Да, нещо такова.

— Има ли хоби?

— Не знам. — Той наистина обичаше да чете много. Два от трите хартиени плика бяха пълни с неподвързани книги, повечето от които изглеждаха много трудни за четене.

Фактът, че Боби не знаеше нищо за миналото на новия им съсед, сякаш я успокои. Тя вдигна рамене.

— Продължавай да четеш. Все пак е само една книга, и то неподвързана.

— Той каза, че може да ми намери работа, но засега не сме говорили за това.

Майка му рязко се обърна.

— За каквато и работа да ти говори, първо ще дойдеш да ме попиташ. Разбра ли?

— Да, разбира се. — Нейната напрегнатост го изненада и обезпокои.

— Обещай.

— Обещавам.

— Това е голямо обещание, Боби.

Той постави ръка на сърцето си.

— Давам обещание на майка си в името на Бог.

Това обикновено вършеше работа, но този път тя не беше доволна.

— Той някога… Правил ли е той… — Тя млъкна и изглеждаше нехарактерно за нея много разтревожена. Понякога децата изглеждаха точно така, както когато госпожа Брамуел ги изпращаше на дъската, за да подчертаят съществителните и глаголите от някое изречение, и те не успяваха.

— Дали е правил какво, мамо?

— Няма значение! — отговори тя остро. — Излез навън, Боби. Иди в парка или в къщата „Стърлинг“. Омръзна ми да те наглеждам.

„Тогава защо постоянно влизаш тук? — помисли си той, но, разбира се, не го каза. — Аз не ти преча, мамо. Аз не ти преча!“

Боби сложи „Повелителят на мухите“ в задния си джоб и се запъти към вратата. Когато беше на прага, той спря и се обърна. Тя все още стоеше на прозореца, но сега го наблюдаваше. Лицето й обикновено не изразяваше обич. В повечето случай той забелязваше (и то не винаги) симпатия.

— Мамо? — Той мислеше да попита дали може да получи половин долар. С тези петдесет цента щеше да си купи сода и два хотдога в ресторантчето на „Колонията“.

Тя направи номера със стискането на устни и той веднага разбра, че днес няма да яде хотдог.

— Дори и не питай, Боби. Дори не си и помисляй! — „Дори не си и помисляй!“ беше една от любимите й фрази. — Тази седмица получих куп сметки, така че гледай очите ти да не блестят, когато говориш за пари.