— Не е необходимо да правите това.

— Не е, но може би ще го направя. И отново честит рожден ден.

— Благодаря. Днес е голям ден за мен. — Момчето влезе в апартамента, затопли яхнията (като не забрави да изключи газта и да остави тенджерата в мивката) и вечеря, докато четеше „Пръстен около слънцето“. Беше пуснал телевизора, за да му прави компания. Почти не чу Чет Хънтли и Дейвид Бринкли, които съобщаваха вечерните новини. Тед беше прав за книгата. Тя даваше много отговори. И световете му изглеждаха напълно наред, но все пак си мислеше, че още не ги познава толкова добре.

„Бих искал да напиша история като тази — помисли си Боби, остави книгата, легна на дивана и се загледа в телевизора. — Чудя се дали ще мога да го направя.“

Може би, а може би не. Някой трябваше да пише истории все пак, както някой трябваше да оправя тръбите, когато замръзваха, или да сменя крушките на лампите в парка „Комънуелт“.

Един час след като Боби беше взел отново книгата, майка му се прибра. Червилото й беше поразмазано, а комбинезонът й висеше. Боби си помисли да й каже, но после се сети, че сигурно ще се подразни. Освен това какво значение имаше? Работният й ден беше приключил и както тя обичаше да казва, „ние сме си у дома“.

Тя провери дали яхнията е изядена, дали е изключена газта и най-накрая дали тенджерата е в мивката. После отиде при него и го целуна по челото. Качи се в спалнята си, за да свали роклята и чорапите. Изглеждаше така все едно не е тук и мисли за нещо друго. Дори не го беше попитала как е прекарал рождения си ден.

После той й показа картичката, която му беше подарила Каръл. Майка му я погледна, каза „хубава е“ и му я върна. После му напомни да се измие и да си ляга. Боби нищо не спомена за интересния разговор с Тед. Ако го беше направил, тя щеше да се вбеси. Трябваше да я остави насаме със себе си и когато е готова, тя сама щеше да отиде при него. Въпреки това, докато си миеше зъбите и после си лягаше, Боби отново изпита тъжно чувство. Понякога имаше наистина нужда от нея, но тя дори не подозираше за това.

Той се пресегна и затвори вратата, за да не чува повече звука от някакъв архивен филм. После угаси лампата, когато започваше да се унася, вратата се отвори, тя влезе и седна на леглото му. Каза му, че съжалява, задето се държи толкова странно, че днес имали много работа в службата. Обясни, че понякога там било направо лудница. После прокара ръка по челото му, отново го целуна и цялото му тяло настръхна. Той седна в леглото и я прегърна. В момента, в който я докосна, тя веднага се стегна, но след това го остави да я прегърне. Дори за един кратък миг тя също го прегърна. Той си помисли, че моментът е подходящ да й каже за Тед. Поне малко от цялата история.

— Поговорих малко с господин Бротиган, когато се прибирах от библиотеката.

— С кого?

— С новия наемател от третия етаж. Той ми каза, че мога да му казвам Тед.

— Не трябва да го правиш! Никога! Не го познаваш добре!

— Той каза, че да подариш на дете карта за възрастни е нещо много хубаво. — Тед не беше казвал подобно нещо, но Боби живееше с майка си от дълго време и знаеше точно какво има влияние върху нея.

Тя сякаш малко се успокои.

— Каза ли ти къде е живял преди да се премести тук?

— На място, което не е било толкова хубаво, колкото е тук. Мисля, че така каза.

— Е, това не е кой знае какво, нали? — Боби все още я прегръщаше. Можеше да продължи да я прегръща още цял час, да вдишва аромата на шампоана и на тоалетното й мляко и да усеща слабия мирис на цигари. Тя обаче го накара да си легне. — Предполагам, че ако ще ти става приятел — твой възрастен приятел — ще трябва да се запозная с него.

— Добре…

— Може би щях да го харесам повече, ако не беше разхвърлил пазарските си пликове по моравата. — Тези думи за Лиз Гарфийлд се равняваха на временно примирие и Боби беше доволен. Завършекът на деня не беше чак толкова лош все пак. — Лека нощ, рожденико.

— Лека нощ, мамо.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. По-късно същата нощ — Много по-късно — му се стори, че я чува как плаче в стаята си, но може би това беше само сън.

С приближаването на лятото времето започна да се затопля и Тед обикновено седеше на верандата и пушеше, когато Лиз се прибираше от работа. Понякога седеше сам, а понякога Боби отиваше при него, за да поговорят за някоя книга. Друг път идваха Каръл и Съли-Джон. Трите деца стояха на моравата, а Тед седеше и ги гледаше как си подхвърлят топката. Понякога идваха и други деца — Дени Ривърс със своята подлепена летяща чиния, бавноразвиващият се Франсис Атерсън, който буташе своята тротинетка с по- добре развития си крак, Анджела Ейвъри и Ивон Ловинг обикновено търсеха Каръл, за да я питат дали иска да отидат в къщата на Ивон и да си играят на кукли или на играта със странното име „Медицински сестри“. През повечето време обаче тук бяха само най-добрите приятели на Боби — Каръл и Съли-Джон. Всички деца казваха на господин Бротиган Тед, но когато Боби му обясни, че ще е най-добре в присъствието на майка му да се обръща към него с господин Бротиган, той веднага се съгласи.

Що се отнасяше до майка му, тя не произнасяше правилно името му. Обикновено казваше Бротиган. Въпреки всичко май не го правеше нарочно. Боби мислеше с радост, че майка му вече е започнала да приема новия наемател. Той се страхуваше, че тя ще започне да мисли за него както Мислеше за госпожа Евърс, учителката му във втори клас. Майка му не беше харесала госпожа Евърс заради външния й вид и не беше казала добра дума за нея през цялата година. Госпожа Евърс се била обличала старомодно, боядисвала си косата, носела прекалено много грим. Боби трябвало веднага да каже на майка си, ако госпожа Евърс посмее да го докосне дори и с малкото си пръстче, защото тя изглеждала като жена, на която й харесвало да удря и да щипе. На една от родителските срещи госпожа Евърс беше казала на Лиз, че Боби няма проблеми в училище. Оттогава бяха провели още четири родителски срещи и майката на Боби беше намерила причини да ги пропусне.

Лиз твърде прибързано си съставяше мнение за хората. Всеки път, когато пишеше думичката „ЛОШ“ под представата си за даден човек, винаги използваше мастило. Ако госпожа Евърс помогнеше на шест деца да се спасят от горящ автобус, майката на Боби вероятно щеше да каже, че сега те й дължат парите си за закуска за един месец напред.

Тед правеше усилия да се сприятели с майката на Боби, без да й се подмазва (хората се подмазваха на майка му; понякога и самият Боби го правеше), и успяваше… до известна степен. Веднъж двамата си говореха почти цели Десет минути за това колко ужасно било, че „Доджърс“ се преместили на другия край на страната, без дори да направят прощално тържество, но дори и това, че бяха верни почитатели на този отбор, не породи дори най-малка искра помежду им. Никога нямаше да станат приятели. Майка му не отхвърляше Тед Бротиган по начина, по който отхвърляше госпожа Евърс, но все още нещо не беше наред. Боби предполагаше, че знае какво е то. Беше го видял в очите на майка си в деня, когато новият наемател се нанасяше. Лиз му нямаше доверие.

Не му вярваше, както се оказа по-късно, и Каръл Джърбър.

— Понякога се чудя дали не бяга от нещо — каза тя една вечер, докато изкачваха заедно с Боби и Съли-Джон хълма по Ашър Авеню.

Бяха си подхвърляли топката почти цял час, като от време на време си говореха с Тед, а сега отиваха към „Щастието на лунния булевард“, за да си купят сладолед. Съли-Джон имаше трийсет цента и черпеше. Беше взел и своето топче, което извади от задния си джоб, и секунди след това започна да го премята както обикновено.

— Че бяга от нещо? Да не би да се шегуваш? — Боби се стресна. Каръл обаче имаше точно мнение за