намерил три бутилки от „Райнголд“ и една от „Нехи“. Не беше много, но все пак осем цента си бяха осем цента.
— Капка по капка вир става — беше друга мисъл, която майка му обичаше да казва.
Боби си изми ръцете (някои от бутилките бяха много мръсни), извади една закуска от хладилника, прегледа няколко списания с комикси за Супермен, после извади още една закуска и накрая седна да слуша кънтримузика. После се обади на Каръл, за да й каже, че ще покажат Боби Дарин, когото смяташе за суперготин, особено когато сплиташе пръстите си, докато пееше „Кралицата на танца“, но Каръл вече знаеше. Тя гледаше същия канал с три или четири от тъпите й приятелки. Кикотенето им се чуваше и по телефона. Звукът напомни на Боби за птичките в магазина за птици. В този момент по телевизията Дик Кларк показваше какво огромно количество мазнина може да попие само една от специалните кърпички „Стри-Декс“.
Майка му се обади в четири часа. Каза, че господин Бидърман искал тя да остане на работа до по-късно. Съжаляваше, но вечерята в „Колонията“ по случай рождения му ден се отлагаше. В хладилника имаше телешка яхния, която той можеше да стопли за вечеря, а тя щеше да се прибере към осем и щеше да го целуне за лека нощ. И за Бога, Боби, не забравяй да изключиш газта.
Боби отново седна пред телевизора. Беше разочарован, но не и изненадан. По канала Дик съобщаваше за новите записи. Боби си помисли, че мъжът, който стоеше в средата, се нуждае от доживотен запас от кърпичките „Стри-Декс“.
Той бръкна в предния си джоб и извади оранжевата карта. Настроението му започна отново да се оправя. Можеше да отиде до библиотеката и да влезе с новата си карта — с новата си карта за възрастни. На бюрото в библиотеката щеше да е госпожица Бизибоди и въпреки че истинското й име беше госпожица Харингтън, Боби смяташе, че е много красива. Използваше парфюм, който се носеше из въздуха и който Боби не можеше да забрави. И въпреки че Съли-Джон щеше да бъде на урока си по тромбон, след библиотеката можеше да отиде до тях.
„Също така — помисли си той — мога да занеса тези бутилки до магазина на Спайсър. Все пак искам да си имам колело това лято.“
И изведнъж животът отново беше прекрасен.
Майката на Съли-Джон покани Боби да остане за вечеря, но той каза, че е по-добре да се прибира вкъщи. Предпочиташе печеното, приготвено в гърне, и хрупкавите картофи на фурна в дома на Съли пред това, което го чакаше вкъщи, но знаеше, че първото нещо, което щеше да направи майка му, когато се прибере, е да провери дали яхнията е още в хладилника. Ако все още беше там, тя щеше да попита Боби какво е вечерял. Щеше да зададе този въпрос съвсем спокойно. И ако той й отговореше, че е вечерял у Съли-Джон, тя щеше да го попита какво е ял, дали е имало нещо за десерт и дали е благодарил, преди да си тръгне. После може би щеше да седне до него на дивана, за да погледат телевизия и да хапнат малко сладолед и всичко щеше да е прекрасно, но… това беше невъзможно. Тя със сигурност щеше да му го върне. Може би не веднага. Може би след ден или два или чак след седмица, но щеше да го накара да съжалява. Тя може би наистина трябваше да остане на работа до късно, но да вечеря сам остатъка от вчерашната яхния на рождения си ден беше наказание за това, че беше говорил с новия наемател, въпреки че му беше забранено да го прави. Ако се опиташе да избегне наказанието, то щеше да стане още по- голямо, така както се натрупват парите в спестовните книжки.
Когато Боби се прибра от дома на Съли-Джон, вече беше шест и петнайсет и започваше да се стъмва. Беше взел две нови книги. Едната беше „Случаят с кадифените нокти“ от Пери Мейсън, а другата беше научнофантастичният роман „Пръстен около слънцето“ на Клифърд Саймък. И двете изглеждаха направо суперготини, а и госпожица Харингтън нямаше нищо против. Тя дори го похвали, че е избрал точно тях.
Докато вървеше към къщи, момчето си представи, че двамата с госпожица Харингтън плават на кораб, който обаче потъва. Те са единствените, които успяват да се качат на спасителната лодка, носеща името „Луситаник“. После вълните ги изхвърлят на малък остров с палми, джунгли и вулкан. Лежат на плажа и госпожица Харингтън казва, че й е много студено и иска Боби да я прегърне. Той я прегръща… След това се появяват местните жители, които изглеждат приятелски настроени, но се оказва, че са канибали и обикновено убиват пленниците си в кръг, ограден с черепи. И точно когато двамата с госпожица Харингтън трябва да влязат в кръга на канибалите, вулканът започва да бучи и…
— Здравей, Робърт.
Боби погледна нагоре още по-уплашен от сутринта, когато Каръл беше изскочила зад дървото, за да го целуне по бузата. Беше го поздравил новият наемател. Той седеше на най-горното стъпало на верандата и пушеше цигара. Беше сменил старите си обувки от щавена кожа с чехли от щавена кожа и беше съблякъл поплиненото си сако — вечерите обикновено бяха топли. „Изглежда така, сякаш си е у дома“ — помисли си Боби.
— А, здравейте, господин Бротиган.
— Не исках да те стресна.
— Вие не ме стреснахте…
— Аз пък мисля, че направих точно това. Ти беше на хиляди километри оттук. И можеш да ми казваш Тед, моля.
— Добре — отвърна момчето, но не знаеше дали е редно да го нарича Тед. Да се обръщаш към един възрастен (и то стар възрастен) с малкото му име, не само беше забранено от майка му, но беше и против собствените му принципи.
— Добре ли беше в училище? Научи ли много нови неща?
— Да, всичко мина добре. — Боби пристъпваше от крак на крак и прехвърляше новите си книги от ръка в ръка.
— Ще поседнеш ли при мен за минутка?
— Разбира се, но не мога да остана много дълго. Имам работа. — Трябваше да вечеря. Яхнията вече му изглеждаше много вкусна.
— Да, така е. Има много неща за вършене и tempus fugit.
Докато сядаше на широкото стъпало на верандата до господин Бротиган — Тед, и вдишваше ароматния дим от неговата цигара „Честърфийлд“, Боби си мислеше, че досега не е виждал човек, който да изглежда толкова уморен. Може би беше така заради нанасянето? Но колко можеше да се умори човек, ако всичките му вещи се събираха само в три малки куфара и още толкова хартиени пазарски чанти? Боби предположи, че по-късно ще пристигне цял камион с покъщнината му, но това изглеждаше невероятно. Той се беше нанесъл в една стая (разбира се, тя беше голяма, но все пак си беше само една стая) с малка кухня от едната страна и всичко останало от другата. Той и Съли-Джон се бяха качили и бяха погледнали в стаята, когато старата госпожица Сидли получи удар и отиде да живее с дъщеря си.
— Tempus fugit означава „Времето лети“ — рече Боби. — Мама го повтаря постоянно. Тя също казва, че времето и приливите не спират за никого и че времето лекува.
— Майка ти казва много неща, нали?
— Да — отвърна той и изведнъж мисълта за всичко, което казваше майка му, го измори. — Много неща.
— Бен Джонсън е наричал времето „стария плешив измамник“ — рече Тед Бротиган, вдиша дълбоко дима от цигарата си и после го изпусна на две еднакви струйки от носа си. — А Борис Пастернак е казал, че ние сме пленници на времето, че сме заложници на вечността.
Боби го погледна очарован и за момент забрави за празния си стомах. Хареса му идеята, че времето е стар плешив измамник. Това беше напълно вярно, въпреки че не беше обяснил защо е така… и неспособността му да разбере защо е така превръщаха думите му в още по-страхотни. Това беше като нещо, скрито в яйце или като сянката от цветно кварцово стъкло.
— Кой е Бен Джонсън?
— Един англичанин, умрял преди много години — отвърна господин Бротиган. — Обсебен от парите, при това доста високомерен. Но…
— Какво означава високомерен?
Тед прокара език между устните си и издаде много кратък звук, наподобяващ пръцкане. Боби прикри уста с ръце и се засмя.
