непрестанно.
„Джак я е подредил така — помисли си Боби. — Джак Меридю и неговите извратени момчето.“
— Господи, какво е станало? — попита я той, нарушавайки тишината. Затича се към нея и се разплака от страх и от мъка: лицето й, горкото й лице. Тя въобще не приличаше на майка му. Изглеждаше като някаква стара жена, чието място не беше на Броуд Стрийт, а
Тя не му обръщаше внимание, като че ли не го чуваше, но го хвана. Хвана го за раменете и ги стисна. Стисна ги толкова силно, че пръстите й се забиха в плътта му и го заболя. После го отмести, без да го поглежда.
— Пусни я, стари мръснико — изрече Лиз с нисък и дрезгав глас. — Веднага я пусни.
— Госпожо Гарфийлд, оставате с погрешно впечатление. — Тед вдигна Каръл, като внимаваше да не докосне нараненото й рамо, и се изправи. Оправи панталоните си с разсеян жест, който беше напълно характерен за него. — Болеше я, разбирате ли? Боби я беше намерил в…
— Копеле! — извика Лиз. Вдясно от нея имаше маса с ваза. Тя сграбчи вазата и я запрати към него. Тед се наведе, но твърде бавно, за да успее да избегне удара. Вазата го удари по главата, отклони се и се разби в стената зад него.
Каръл изкрещя.
— Мамо, недей! — извика Боби. — Той не е направил нищо лошо! Не е направил нищо лошо!
Лиз не му обръщаше внимание.
— Как смееш да я докосваш? Докосвал ли си и сина ми по същия начин? Правил си го, нали? Не те интересува от какъв пол са, нали? Важното е да са млади!
Тед направи крачка към нея. Отпуснатите му тиранти се поклащаха покрай краката му. Боби забеляза капки кръв в косата му там, където го беше ударила вазата.
— Госпожо Гарфийлд, уверявам ви, че…
— Уверявай ме колкото си искаш, мръсно копеле! — Сега на масата не беше останало нищо, така че тя я повдигна и я запрати към Тед. Масата го удари в гърдите, той политна назад и щеше да го повали на пода, ако не беше креслото зад него. Тед седна в него и я погледна с широко отворени учудени очи. Устните й трепереха.
— Той помагаше ли ти? — попита Лиз. Лицето й беше бяло като платно. Синините по него сега изпъкваха като родилни петна. — Научи ли и сина ми да ти помага?
— Мамо, той не й е сторил нищо лошо! — извика Боби и я хвана през кръста. — Той не й направи нищо лошо… Той…
Тя го вдигна, както беше вдигнала вазата и масата, и той си спомни за това как беше успял да донесе Каръл дотук. После го запрати към другия край на стаята. Боби се удари в стената. Главата му закачи часовника и той падна на земята. Пред очите му се появиха черни точици, които го накараха изведнъж да се сети
за отрепките. След това се свлече на пода. Опита се да се спре, но коленете му не го слушаха.
Лиз го погледна без особен интерес и после отново се обърна към Тед, който седеше в креслото с маса в скута си. По едната му буза се стичаше кръв, а косата му беше станала червена. Опита се да заговори, но се закашля.
— Стар мръсник. За два цента ще ти сваля гащите и ще ти откъсна оная работа от чекии. — Тя се обърна и погледна Боби и това, което той прочете в отвореното й око — обвинение — го накара да се разплаче още по-силно. Тя не каза: „Ще оправя и теб“, но той го прочете в окото й. После отново се обърна към Тед.
— Знаеш ли какво ще стане сега с теб? Ще те пратя в затвора. — Посочи го с пръст и през сълзи Боби видя, че нокътят липсва. Гласът й беше станал по-спокоен и едвам излизаше над подутата долна устна. — Сега ще се обадя в полицията. Ако имаш ум в главата, ще стоиш без да мърдаш, докато го правя. Просто си дръж устата затворена и не мърдай. — Гласът й започваше да става все по-силен. Пръстите й, подути, издрани и с изпочупени нокти се свиха в юмруци, които размаха срещу него. — Ако се опиташ да избягаш, ще те настигна и ще те заколя с най-големия кухненски нож. Ще го направя насред улицата, за да те видят всички, и ще започна от оная част, която ви създава… на вас, момчета, толкова големи проблеми. Така че не мърдай, Братиган. Ако искаш жив да стигнеш до затвора, не мърдай!
Телефонът беше на масичката до дивана. Тя тръгна към нея. Тед продължаваше да седи с масата в скута си, а кръвта се стичаше по бузата му. Боби лежеше до падналия часовник, който майка му беше спечелила от томбола. От прозореца продължаваше да се чува непрестанното лаене на Баузър.
— Вие не знаете какво се случи тук, госпожо Гарфийлд. Това, което ви е сполетяло, е ужасно, но положението на Каръл е съвсем различно.
— Млъквай! — Тя не го слушаше и дори не погледна към него.
Каръл се затича към Лиз и посегна да я хване, но после се спря. Изведнъж очите й се разшириха.
— Те са ти скъсали роклята? — прошепна. Лиз бавно се обърна към нея. — Защо са ти скъсали роклята?
Жената трескаво се опитваше да измисли някакъв отговор.
— Млъкни — изрече най-сетне. — Просто млъкни.
— Защо са те преследвали? Кой те е удрял? — Гласът на Каръл трепереше. — Кой те е удрял?
— Млъкни! — Лиз остави слушалката и вдигна ръце към ушите си. Боби я гледаше с нарастващ ужас.
Каръл се обърна към него. По страните й се стичаха сълзи. Погледът й казваше, че знае. Тя беше разбрала, също както Боби знаеше коя карта да обърне, когато господин Макуоун се опитваше да го измами.
— Те са я гонили — продължаваше Каръл. — Когато е искала да си тръгне, те са я догонили и са я принудили да се върне обратно.
И Боби знаеше. Бяха я гонили по коридора в хотела. Беше го видял.
— Накарайте ги да престанат! Помогнете ми да не ги виждам! — крещеше Каръл.
— Тя ги удря, но не може да се освободи и да избяга! Удря ги, но не може да избяга!
Тед отмести масата и се изправи. Очите му блестяха.
— Прегърни я, Каръл! Силно я прегърни! Така ще спре!
Каръл прегърна Лиз през кръста, въпреки че тя се опита да се отдръпне, но кракът й се опря в дивана. Успя да се задържи на крака, но телефонът падна на килима на няколко сантиметра от Боби.
За миг всички останаха така, сякаш играеха на статуи и някой току-що беше извикал „замръзни“. Каръл първа помръдна. Тя пусна Лиз Гарфийлд и се отдръпна назад. Косата й беше паднала върху челото й. Тед се приближи към нея, за да прегледа отново рамото й.
— Не я докосвай — рече Лиз, но вече говореше механично и безизразно. Каквото и да беше помислила, когато видя момиченцето в скута на Тед Бротиган, вече го беше забравила. Изглеждаше изтощена.
Въпреки това Тед отпусна ръката си и каза:
— Права сте.
Лиз пое дълбоко дъх и шумно го изпусна. После погледна към Боби и извърна глава. Момчето искаше тя да протегне ръка към него, да му помогне да стане, но не го направи. Боби сам се изправи. Майка му се обърна към Каръл:
— Какво е станало тук?
Все още разплакана и хълцаща, Каръл заразказва за трите момчета, които я бяха срещнали в парка, как бяха започнали да се заяждат с нея, как тя си мислела, че това е някаква шега, малко груба, но все пак шега. После Хари наистина започнал да я удря, докато другите я държали. Изпукването в рамото й ги уплашило и те побягнали. Тя каза на Лиз как Боби я намерил пет или десет минути по-късно — не знаеше след точно колко време, защото болката била много силна — и я донесъл тук. Как Тед наместил рамото й, след като й дал колана на Боби, за да спира с него болката. Тя се наведе и вдигна колана от пода и показа на Лиз следите от зъбите си по него с гордост и притеснение.
