от метър и двайсет. При цялата тази суматоха човек можеше спокойно да се промъкне покрай нея, а и на съботните прожекции нямаше контрольор на билетите в салона. Но днес Боби не искаше да гледа скорпиони. През последната седмица се беше сблъскал с по-истински чудовища, някои от които приличаха на него.

— Не, ще ми се да се поразходя малко — рече.

— Добре. — Съли-Джон изтърси белите цветчета от черната си коса и после погледна към Боби. — Кажи ми, че съм едно късметлийско копеленце, Боб.

— Съли, ти си едно късметлийско копеленце!

— Супер! — Той подскочи и замахна с ръка. — Такъв съм си аз! Едно късметлийско копеленце днес, а утре — едно страхотно копеленце илюзионист!

Боби се облегна на пейката с протегнати крака. Засмя се. Съли изглеждаше толкова смешен, когато тръгваше към киното.

Съли направи няколко крачки, но после се спря и се обърна.

— Знаеш ли? Когато идвах насам, видях няколко много странни мъже.

— И какво им беше странното? Той поклати глава малко объркан.

— Не знам — отговори замислено. — Всъщност наистина не знам. — После се обърна и продължи, като си тананикаше „На бала“. Това му беше любимата песен. Боби също я харесваше. Въобще Дани и младоците бяха страхотна група.

Той отвори книгата, която му беше дал Тед, и отново прочете последните няколко страници, онази част, в която се появяваха възрастните. Отново се зачуди — тъжен или весел край? — и забрави за Съли-Джон. По-късно си спомни, че ако Съли-Джон беше споменал, че странните мъже са били облечени в жълти палта, нещата щяха да са съвсем различни.

— Уилям Голдинг е написал нещо, което обяснява края на книгата. Искаш ли още една бира, Боби?

Боби поклати глава. Изобщо не си падаше по безалкохолната бира. Пиеше я само от учтивост, когато беше с Тед. Отново седяха на масата в кухнята, кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае (доколкото си спомняше Боби, Баузър никога не беше преставал да лае) и Тед пак пушеше своите любими „Честърфийлд“. След като се прибра от парка, Боби се промъкна вкъщи, за да види, че майка му е задрямала, и вече по-спокоен се качи на третия етаж, за да попита Тед за края на „Повелителят на мухите“.

Тед тръгна към хладилника… и после се спря. Стоеше до хладилника и се взираше замислено в пространството. После Боби щеше да си даде сметка, че в този момент за пръв път беше забелязал, че има нещо странно в него и състоянието му се влошава.

— Хората ги усещат интуитивно — изрече той с обичайния си глас, сякаш нищо не бе станало. Говореше ясно и Боби чу всяка една от думите му.

— Какво усещат?

— Хората ги усещат интуитивно. — Продължаваше да се взира и Боби вече започна да изпитва страх. Из въздуха сякаш се носеше нещо като цветен прашец, който го караше да киха и предизвикваше сърбеж по кожата му.

После Тед отвори вратата на хладилника и се наведе.

— Сигурен ли си, че не искаш една бира? — попита. — Студена е.

— Не… Не, благодаря.

Тед се върна на масата и Боби реши, че мъжът или е решил да не обръща внимание, или вече е забравил за случилото се. Ясно му беше, че в този момент той е вече добре и не го плаши. Възрастните бяха странни хора. Понякога не трябваше да обръща внимание на нещата, които вършеха.

— Кажи ми какво казва този господин Голдинг за края на книгата.

— Доколкото си спомням, беше нещо такова: „Момчетата са спасени от екипажа на един боен кораб, което е добре дошло за тях, но кой ще спаси екипажа на кораба?“ Тед си наля малко бира, изчака пяната да спадне и доля още. — Това обяснение помага ли ти?

Боби обмисли думите, както правеше с гатанките. Това си беше чиста проба гатанка.

— Не — отговори най-сетне. — Все още не разбирам. Не е било необходимо да бъдат спасявани… Искам да кажа няма нужда да спасяват екипажа, защото те не са на острова. Също така… — Спомни си за децата в пясъчника — за едното, което плачеше, и за другото, което си играеше с откраднатата играчка. — Тези на кораба са възрастни. Възрастните не е необходимо да бъдат спасявани.

— Така ли?

— Да.

— Никога ли?

Боби внезапно се сети за майка си и непрекъснатите й проповеди за икономии. После си спомни онази нощ, когато се беше събудил и беше помислил, че я чува да плаче. Не отговори на въпроса.

— Помисли — рече Тед. Силно дръпна от цигарата си и после изпусна няколко кълба дим. — Хубавите книги те карат да разсъждаваш.

— Добре.

— „Повелителят на мухите“ не прилича много на момчетата Харди, нали?

Веднага съвсем ясно Боби си представи Франк и Джо Харди, които тичат през гората с подострени вкъщи копия и крещят, че ще ги забият в задника на прасето. Избухна в смях и когато Тед също се засмя, Боби вече знаеше, че никога няма да посегне към книжките за братята Харди, Том Суифт, Рик Брант и Бомба — момчето от джунглата. „Повелителят на мухите“ ги беше победил. Боби беше щастлив, че има библиотечна карта за възрастни.

— Не — отговори той. — Разбира се, че не.

— И хубавите книги не разкриват веднага тайните си. Нали ще запомниш това?

— Да.

— Чудесно. Сега ми кажи искаш ли да печелиш по един долар от мен всяка седмица?

Смени темата толкова внезапно, че Боби се обърка.

— Разбира се! — отвърна най-сетне. В съзнанието му запрепускаха цифри. Боби дотолкова владееше математиката, за да сметне, че до септември ще изкара поне петнайсет долара. Като прибавеше към тях спестяванията си, плюс парите, които щеше да получи, ако продължава да връща бутилки… Означаваше, че до Деня на труда щеше да кара нов велосипед. — Какво трябва да правя?

— Предупреждавам те, че трябва да бъдем предпазливи. — Мълчанието на Тед продължи много дълго и Боби отново се уплаши, че това е едно от онези негови състояния, когато усеща интуитивно нещата. Но когато Тед го погледна, в погледа му липсваше онази празнота. — Никога не бих помолил мой приятел и особено едно момче да лъже родителите си, но в този случай ще те помоля за една заблуда. Знаеш ли какво означава това?

— Да. — Боби си спомни за Съли, който искаше да работи в пътуващ цирк и да вади зайци от цилиндъра си. — Това е, когато илюзионистите правят разни трикове, за да излъжат хората.

— Когато го представиш така, е гадничко, нали?

Боби поклати глава. Да, така беше. Когато угаснеха прожекторите, магията изчезваше.

Тед отпи от бирата си и след това избърса пяната от горната си устна.

— Майка ти, Боби. Не мога да кажа, че съм й напълно неприятен, но за съжаление не ме харесва особено. Съгласен ли си?

— Предполагам. Когато й казах, че може би ще ми намериш някаква работа, тя стана странна. Поиска да й кажа за каква работа става въпрос.

Тед Бротиган кимна.

— Мисля, че е така, защото когато се нанасяше, някои от нещата ти бяха в хартиени пликове. Знам, че звучи налудничаво, но е единствената причина, за която мога да се сетя.

Боби си помисли, че Тед ще се засмее, но той само кимна.

— Може би това е причината, Боби. Не бих искал да се противопоставяш на желанията на майка си.

Последните му думи звучаха добре, но Боби Гарфийлд не му повярва напълно. Ако наистина беше така, тогава нямаше нужда да лъжат.

— Кажи на майка си, че вече очите ми се изморяват много бързо. — Сякаш за да бъде по-убедителен,