— Да — отвърна Лиз. — Благодаря. — Прекоси стаята и седна до Боби край кухненската маса. После потупа разсеяно сина си по крака, докато наблюдаваше как Тед отваря малкия си хладилник и изважда бира. — Тук все още не е топло, но ви уверявам, че до един месец ще стане като в пещ. Искате ли да си вземете вентилатор?

— Това е прекрасна идея. — Тед наля бира в чиста чаша и после я вдигна към светлината, за да види дали е спаднала пяната. В този момент Боби си помисли, че старият човек прилича на учен от телевизионна реклама, който опитва поредната нова напитка.

— Не ми наливайте пълна чаша. Това е достатъчно — каза тя малко нетърпеливо. Тед й занесе чашата и тя я вдигна към него. — Наздраве. — Лиз отпи една глътка и направи гримаса, сякаш пиеше уиски, а не безалкохолна бира. След това се загледа в чашата си, докато Тед седна до масата и изтръска цигарата си в малкия пепелник.

— Двамата ще се пропиете — отбеляза тя. — Седите тук и пиете бира. Изглежда направо страхотно. За какво си приказвахте днес?

— За книгата, която ми подари господин Бротиган — отговори Боби. — Гласът му беше напълно естествен и спокоен, глас, зад който не се криеше никаква тайна. — „Повелителят на мухите“. Не можах да разбера дали краят е тъжен или щастлив. Така че реших да го попитам.

— И какво ти отговори той?

— Каза ми, че е и двете. После ме посъветва да помисля още малко за това.

Лиз се засмя.

— Аз чета криминалета, господин Братиган, и си изграждам впечатленията на базата на реалния живот. Но, разбира се, аз не съм пенсионирана.

— Не сте — отвърна Тед. — Очевидно е, че сте в разцвета на силите си.

Тя го погледна по начин, който казваше: „Ласкателството няма да ти помогне.“ Боби го познаваше много добре.

— Също така предложих на Боби работа — продължи той. — Той се съгласи да я приеме… с вашето позволение, разбира се.

Щом стана въпрос за работата, тя смръщи вежди, но после, когато Тед спомена, че се интересува от мнението й, се успокои. Лиз се пресегна и докосна червената коса на Боби. Този жест му се видя толкова странен, че той разтвори широко очи. Докато го правеше, очите й не се откъсваха от Тед. В този момент Боби разбра, че тя не само не му вярваше, но и никога нямаше да му повярва.

— За каква работа говорите?

— Той иска да…

— Ш-ш-т — рече тя, а очите й продължаваха да следят Тед.

— Бих искал следобедите да ми чете вестника — отвърна той и после обясни как очите му са се уморили и как с всеки изминал ден имал все повече и повече проблеми с дребните шрифтове. Но държал да е в крак с новините, защото времената били много интересни, а също така искал да знае какво пишат Стюард Алсоп и Уолтър Уинчъл. Разбира се, Уинчъл пишеше предимно клюки, но те бяха интересни. След това попита дали госпожа Гарфийлд е съгласна.

Боби слушаше и притеснението му нарастваше, въпреки че по лицето и позата на майка му — дори и по начина, по който отпиваше от бирата си — можеше да познае, че тя вярва в думите на Тед. Дотук нещата вървяха добре, но какво щеше да стане, ако Тед отново изпаднеше в едно от онези състояния? Да се загледа в пространството и да започне да говори за това как хората ги усещат интуитивно?

Но нищо подобно не се случи. Тед привърши с това, че би искал да знае как се представят „Доджърс“ и най-вече Мори Уилс след преместването им в Лос Анджелис. Последните думи той каза така, сякаш се срамуваше от истината, но все пак тя не трябваше да се премълчава. Боби веднага си помисли, че това беше добър трик.

— Предполагам, че няма проблем за подобна работа — отвърна майка му „с неохота“ — си помисли Боби. — Всъщност това ми се струва доста добра работа. Аз самата бих искала да върша нещо такова.

— Обзалагам се, че вие си разбирате прекрасно от работата, госпожо Гарфийлд.

Тя отново посрещна думите му със своя обичаен поглед.

— Ще трябва да му плащате допълнително, ако искате да решава и кръстословицата — рече тя, изправи се и въпреки че Боби не разбра последната забележка, остана учуден от грубостта в думите й, които се забиха в приятелската атмосфера като стъкло в диня. Изглеждаше така все едно искаше да се пошегува както с отслабващото зрение на Тед, така и с интелекта му. Сякаш искаше да го нарани за това, че се държи добре със сина й. Боби все още се срамуваше, че я е излъгал, и в същото време се страхуваше, че тя ще разбере, но в този момент се чувстваше и щастлив. Тя заслужаваше подобно отношение.

— Моят Боби много го бива с кръстословиците.

— Сигурен съм в това — засмя се Тед.

— Хайде да слизаме долу, Боб. Време е да дадем малко почивка на господин Братиган.

— Но…

— Да, наистина искам да си полегна малко, Боби. Имам главоболие. Радвам се, че „Повелителят на мухите“ ти хареса. Ако искаш можеш да започнеш работа утре с неделния вестник.

— Добре.

Майка му вече беше на малката площадка пред стаята Тед, когато се обърна и погледна към стария човек.

— Защо не се срещате на верандата? Чистият въздух ще ви е от полза и на двамата. По-добре ще е от тази задушна стая. Освен това ще мога да слушам и аз.

Боби си помисли, че двамата си казаха нещо с очи. Това не беше точно телепатия, но може би нещо подобно. Нещо, което владееха само възрастните.

— Това е една прекрасна идея — рече Тед. — Отпред на верандата ще е добре. Довиждане, Боби. Довиждане, госпожо Гарфийлд.

Боби за малко да отговори: „Ще се видим, Тед“, а вместо това в последния момент смутолеви: „Довиждане, господин Бротиган.“ После се обърна и тръгна по стълбите, като лекичко се усмихваше и си мислеше, че се е разминал на косъм с неприятен инцидент.

Майка му обаче се бавеше.

— От колко време сте пенсионер, господин Братиган? Ако не е тайна, разбира се.

Боби си мислеше, че тя нарочно произнася името му неправилно, но сега вече беше сигурен. Тя го правеше нарочно. Разбира се, че го правеше нарочно.

— От три години. — Той загаси цигарата си в малкия тенекиен пепелник и веднага запали нова.

— Което означава, че сте на… шейсет и осем, нали?

— Всъщност на шейсет и шест. — Гласът му остана приветлив и естествен, но Боби си мислеше, че тези въпроси не са от особено значение за него. — Предложиха ми да се пенсионирам с две години по-рано. По здравословни причини.

„Не го питай какво му е, мамо — изстена Боби наум. — Дори и не си помисляй да го питаш.“

Тя не го попита, но искаше да знае с какво се е занимавал в Харгфорд.

— Бях счетоводител. В ревизорския отдел.

— Ние с Боби предположихме, че сте били преподавател. Счетоводство! Това означава, че сте поемали големи отговорности.

Тед се засмя. Боби си мислеше, че има нещо ужасно в това.

— За двайсет години счупих три сметачни машини. Ако според вас това са отговорности, госпожо Гарфийлд, явно съм ги поемал. Апенек Суийни простря крака, а пишещата машина затрака отново старата песен.

— Не ви разбирам.

— Това е моят начин да кажа, че съм изгубил твърде много години за работа, която никога не е означавала много за мен.

— Може би щяхте да сте на друго мнение, ако имахте деца и къща за гледане. — Тя повдигна брадичка, което означаваше, че ако Тед иска да говорят на тази тема, тя е готова. Ако той поискаше, тя щеше да премине направо на въпроса.

Боби с облекчение разбра, че Тед няма никакво намерение да захваща подобен разговор.