продължи да маха. Гарати изпита известно облекчение, когато училищния двор се загуби зад тях. Кой знае защо цялата сцена му подейства подтискащо.

Пиърсън се присъедини към тях.

— Мислих за някои неща.

— Пази си силите — пресече го Макврайс.

— Слабостта, човече. По-скоро е слабост.

— И за какво си мисли? — попита Гарати.

— За това колко ще е трудно за предпоследното момче.

— Защо да е трудно? — попита Макврайс.

— Ами… — Пиърсън разтърка очи и после се загледа в един катурнат преди време от гръмотевица бор. — Представи си, да надвървиш всички, всички, с изключение на последния. Редно си е да има Награда за втория, ето какво си мисля.

— Каква? — попита с безизразен глас Макврайс.

— Не знам.

— Може би да му дарят живота? — предложи Гарати.

— Кой ще бие толкова път за това?

— Никой, може би, преди да започне Разходката. Но в този момент, ще съм щастлив да получа и това, по дяволите Наградата, по дяволите „всичко каквото ти се прииска“. А ти?

Пиърсън се замисли за доста дълго време.

— Просто не виждам смисъл във всичко това — заключи той, сякаш се извиняваше.

— Кажи му, Пит — рече Гарати.

— Какво да му кажа? Той е прав. Или целият банан, или никакъв банан.

— Ти си луд — рече без особена увереност Гарати. Беше му ужасно горещо, чувстваше се разнебитен от умора и някъде дълбоко зад очите му вече се зараждаше неприятна тъпа болка. Помисли си, че може би така започва слънчевия удар. Може би така е по-добре. Изпадаш в някакво странно полусънно състояние и после се събуждаш умрял.

— Прав си — отвърна миролюбиво Макврайс. — Всички ние сме луди, иначе нямаше да сме тук. Но мисля, че това го изяснихме доста отдавна. Ние искаме да умрем, Гарати. Не си ли го проумял още с дебелата си, луда глава. Погледни Олсон. Череп върху пръчка. Как ще ме убедиш, че не иска да умре. Не можеш. Второ място ли? Стига му и на първият, че ще трябва да преживее целия този ужас преди да се измъкне.

— Не ме интересува твоята шибана психоистория — произнесе с печален глас Пиърсън. — Просто си мислех каква трагедия ще е за втория.

Гарати избухна в смях.

— Какъв глупак си само! — рече той.

Макврайс също се разсмя.

— Сега вече започваш да виждаш нещата от моята гледна точка. Попечи се още малко на слънце, поизпържи си мозъчето в кутийката и тогава вече от теб ще направим истински вярващ.

Разходката продължи.

Слънцето сякаш бе залепнало на небосвода. Живакът се покачи да седемдесет и девет градуса6 (едно от момчетата носеше джобен термометър) и само след няколко минути удари осемдесет.

„Осемдесет — помисли си Гарати. — Осемдесет. Не е чак толкова топло. През юли температурата достига с десет градуса повече. Осемдесет. Чудесна температура да се изтегнеш на шезлонг в градината под някое дърво и да похапваш салатка с маруля. Осемдесет. Идеално време да се буфнеш в реката, о, Божичко, какво неописуемо удоволствие! Водата отгоре е топла, но надолу към краката става хладна, усещаш течението как те дърпа, има и пиявици, но те се вадят лесно, стига да не си някое шубе. Такова изобилие от вода, която залива тялото ти. При тази мисъл кожата му настръхна. Осемдесет. Чудесна температура да се съблечеш по бански и да се изтегнеш в хамака на двора с някоя книжка в ръка. И после да задремеш. Веднъж се излегнаха в хамака двамата с Джен и се люшкаха докато оная работа му се надърви и той я усещаше като горещ патладжан опрян в корема си. Тя изглежда нямаше нищо против. Осемдесет. Да летиш с «Шевролет» по магистралата.“

Осемдесет. Осемдесетосемдесетосемдесет. Звучеше като налудничава песничка.

— Нихога досега не ми е било толкофа корещо — избоботи през запушения си нос Скрам. Лицето му беше зачервено и обляно в пот. Той бе съблякал ризата си и сега вече беше гол до кръста. Потта се стичаше надолу по гърдите му на малки ручейчета.

— По-добре си сложи ризата — рече Бейкър. — Привечер може да се простудиш. И тогава наистина ще си хванеш белята.

— Проклета гжега — рече Скрам. — Напрафо искарям.

— Ще вали — Бейкър вдигна глава и огледа небето, на което не се виждаше никакво облаче. — Трябва да завали.

— Това на кого го казваш — намеси се Коли Паркър. — Никога през живота си не съм попадал в по- скапан щат от тоя.

— Щом не ти харесва защо не си идеш у дома? — попита Гарати и се изкиска с глупава усмивка.

— Напъхай си го отзад.

Гарати се насили да отпие само няколко глътки от манерката. Страх го беше да не получи водни крампи. Това ще е ужасно неприятен начин да напусне играта. Веднъж вече бе получавал и това му стигаше да ги запомни за цял живот. Случи се докато помагаше на съседите — Еулсови — да си приберат сеното. В плевнята беше непоносимо горещо, бяха се подредили в индианска нишка и си подхвърляха един на друг седемдесет и пет фунтовите бали слама. Гарати допусна тактическа грешка като изпи близо три кани леденостудена вода, която мисис Еул бе донесла. Последва остра пронизваща болка в гърдите, главата и корема, краката му се подгънаха, той се строполи върху купищата слама и оттам тупна в каросерията на камиона. Мистър Еул го придържаше за раменете, докато Гарати повръщаше от каросерията долу на земята. Чувстваше страхотна слабост, всичко го болеше. После го изпратиха у дома — момче, което не бе издържало на първия тест за мъжественост. Прибра се целия покрит със слама. Докато вървеше към къщи, усещаше как слънцето блъска в оголения му врат като десетфунтов чук.

Той потрепера конвулсивно и почувства, че го заливат горещи вълни. Болката зад очите рязко се увеличи… колко малко го делеше от ръба на пропастта.

Гарати хвърли поглед на Олсон. Олсон беше тук. Езикът му изглеждаше направо черен. Лицето му беше мръсно. Очите му се взираха невиждащо. Поне не съм като него. Мили Боже, поне не съм като него. Моля те, не искам да си отивам по този начин.

— Тая жега ще ни довърши — обяви мрачно Бейкър. — Няма да стигнем до Ню Хемпшир. Готов съм да се обзаложа.

— Преди две години имаше суграшица — рече Ейбръхам. — Тогава стигнаха чак отвъд границата. При това четирима.

— Да, но с жегата е по-друго — обясни Дженсън. — Когато ти е студено можеш да вървиш по-бързо и да се стоплиш. Но когато ти е горещо и вървиш по-бавно… най-много съвсем да изстинеш. Нали е така?

— Няма справедливост — гневеше се Коли Паркър. — Защо, по дяволите, на преместят маршрута на Разходката през Илинойс, където е по-равно?

— Аз мпредмпочитам Мбейн — избоботи Скрам. — Сашто кълнеш толкофа мноко, Паргър?

— А ти защо непрестанно си бършеш мръсния нос? — попита го Паркър. — Защото съм си такъв, ето защо. Някакви възражения?

Гарати погледна часовника си — беше спрял на 10:16. Изглежда бе забравил да го навие.

— Някой да има точно време? — попита той.

— Чакай аз — Пиърсън примижа към часовника си. — Единадупи се без петнагъзи се, Гарати.

Всички се разсмяха.

— Хайде, казвай — повтори Гарати. — Часовникът ми е спрял.

Пиърсън погледна отново.

— Два и две минути — той вдигна поглед в небето. — Още дълго няма да залезе слънцето.