Гарати затършува из джобовете на колана, за да открие, че повечето са вече празни. Най-накрая напипа едно пакетче соленки и ги изяде, като ги размекваше с вода.

— Чувствам се като сито — рече той. — Пия вода и само след няколко минути тя избива по кожата ми.

Отново проехтяха изстрели и поредната фигура се строполи като захвърлена кукла.

— Шедирийсед и пфет — каза присъединилия се към тях Скрам. — Срува ми се, ше фри такова темпо няма да штигнем и до Портленд.

— Нещо не ми звучиш добре — отвърна Пиърсън като го гледаше внимателно.

— Топре, ше съм мноко страв фисически — отвърна жизнерадостно Скрам. — Инаше треската да ме е сфалила досега.

— Божичко, как въобще успяваш да се задържиш на крака? — възкликна Ейбръхъм и в гласа му се долови нещо като религиозно страхопочитание.

— Ас ли? За мен ли кофоришш? — попита Скрам. — Покледни ко само! Как той се търши на краката си? Тофа искам да зная? — той посочи с пръст Олсон.

От два часа насам Олсон не беше промълвил нито дума. Дори не бе докоснал с пръст новата си манерка. Помътнелия му поглед беше фиксиран някъде напред. Лицето му с набола рядка брада имаше ужасно болнав вид. Към общата картина се прибавяше и косата — сплъстена отзад и разчорлена на челото. Устните му бяха напукани и изпръхнали. Езикът му се подаваше от угъла на устата, като умряла змия от дупка. Вместо розов, той бе придобил тъмно ливидно оцветяване и по него бе полепнал прах.

„Той е там — помисли си Гарати. — Там е. Там, където Стебинс каза, че ще идем всички рано или късно. Колко навътре в себе си е отишъл? Фатоми? Мили? Светлинни години? Колко навътре и колко тъмно е там?“ И отговорът сякаш дойде от само себе си: Достатъчно навътре, за да можеш да погледнеш навън. Там някъде е сега и Олсон, но мракът му пречи да види светлината отвън.

— Олсон? — повика го тихо той. — Олсон?

Олсон не отговори. Нищо не помръдваше в него, освен краката.

— Ако знаете само как ми се иска да си прибере най-сетне езика — нервно прошепна Пиърсън.

А Разходката продължаваше.

Гората отстъпи встрани и пътят навлезе в поредното открито пространство. От двете страни на пътя бяха подредени в гъста редица зрители. Тук-там се виждаха табели с името на Гарати. После гората се върна. Но дори и тя не можеше да обезкуражи зяпачите. Все по-често са оказваше запълнен и банкета на пътя. Хубави момиченца с къси поли и блузки. Момчета със спортни гащета и фанелки без ръкави.

„Щастлива ваканция“ — помисли си Гарати.

Вече нямаше сили да съжалява, че е стигнал дотук, прекалено уморен бе, за да съжалява за каквото и да било. Каквото станало станало. Нямаше сила на този свят, която да промени нещата. „Съвсем скоро, — помисли си той — дори няма да имам сили да говоря с приятелите си“. Искаше му се да може да се скрие вътре в себе си, както малките деца се крият от тревогите си вечер под юргана. Тогава всичко щеше да е много по-просто.

От доста време не му даваха мира думите на Макврайс. Че всички те са били измамени, подлъгани. „Но това не може да е вярно — повтаряше си упорито той.“ Поне един от тях не е бил измамен. Един от тях щеше да измами всички останали… не е ли така?

Той облиза устни и отпи глътка вода.

Минаха покрай огромна зелена табела, която ги уведомяваше, че до главната магистрала остават 45 мили.

— Това е то — рече той, без да се обръща специално към някой. — До Олдтаун остават четиресет и пет мили.

Никой не отговори и Гарати тъкмо обмисляше дали да не забави ход, за да се изравни с Макврайс, когато достигнаха поредния кръстопът и някаква жена започна да пищи. Цялото движение беше отбито и тълпата се притискаше към поставените от полицията прегради. Тълпата размахваше ръце, окуражителни надписи и туби с лосион против изгаряне.

Жената, която пищеше имаше едро, червендалесто лице. Тя се хвърли към една от преградите и я помете, повличайки след себе си дълго, яркожълто въже. В следващия миг жената се вкопчи в яростна битка с полицаите, които се опитваха да я задържат. Хапеше ги със зъби и ги дращеше с нокти. Полицаите пъшкаха от усилие.

„Познавам я — помисли си Гарати. — Не я ли познавам отнякъде?“

Тази синя забрадка. Тези опустошени от мъка очи. Дори роклята в морскосиньо и подаващщия се отдолу комбенезон. Всичко това му бе странно познато. Жената продължаваше да пищи неразбрано. Тя вкопчи ръка в лицето на полицая, който я държеше — опитваше се да я задържи — и изпод пръстите й останаха кървави дири.

Гарати мина само на десетина крачки от нея. Докато минаваше покрай нея внезапно се сети къде я е виждал — нямаше никакво съмнение, че това бе майката на Пърси. Пърси, който се опита да се промъкне незабележимо в гората и вместо това попадна в отвъдния свят.

— Искам си момчето! — ревеше тя. — Искам си момчето!

Тълпата я подкрепяше ентусиазирано и я окуражаваше да продължи. Едно малко момче се изплю отзад на крака й и после се скри в мелето.

„Джен — помисли си Гарати. — Вървя заради теб, Джен. Майната им на всички тия лайна. Кълна се в Бога, ще дойда при теб.“ Но може би Макврайс бе прав. Джен не искаше да отиде при нея. Тя плачеше. Молеше го да промени решението си. „Това може да почака, не искам да те загубя, моля те, Рей, не бъди глупав, Дългата разходка е само един вид убийство…“

Седяха на една пейка зад естрадата. Беше преди един месец, през април. Гарати бе преметнал ръка през раменете й. Тя си беше сложила от парфюма, дето й подари за рождения ден. Полъхваше го някаква тайнствена, момичешка миризма, вълнуваща и незабравима. „Трябва да отида — рече й той тогава. — трябва, не разбираш ли, трябва“.

„Рей, ти не разбираш с какво си се захванал. Рей, моля те, недей. Обичам те“.

„Е — мислеше си той, докато крачеше надолу по пътя — тя се оказа права. Май наистина не знаех с какво съм се захванал“.

„Но и сега не знам. Това е най-лошото. Това е чистата и неподправена истина“.

— Гарати?

Той подскочи стреснат от този глас. Изглежда беше задрямал. Макврайс отново вървеше редом с него.

— Как се чувстваш?

— Чувствам? — повтори предпазливо Гарати. — Мисля, че добре. Мисля, че се чувствам добре.

— Баркович всеки миг ще свърши — рече Макврайс с едва прикрита радост. — Сигурен съм. Вече си говори сам. И куца.

— Ти също куцаш — каза Гарати. — И Пиърсън. И аз.

— Кракът ме наболява, нищо сериозно. Но Баркович… той непрестанно си разтрива краката. Мисля, че е разтегнал някой мускул.

— Защо го мразиш толкова много? Защо не Коли Паркър? Или Олсон? Или пък всички нас?

— Защото само Баркович осъзнава какво върши.

— Знае, че е дошъл за да победи, това ли искаш да кажеш?

— Въобще не си разбрал, Рей.

— Чудя се, дали ти си наясно — отвърна Гарати. — Съгласен съм, че е копелдак. Може би точно копелдакът има най-голям шанс да победи.

— Добрите винаги са последни?

— Откъде, по дяволите, да знам?

Минаха покрай мъничко училище, състоящо се от една класна стая. Децата бяха излезли на двора и махаха. Няколко момчета се бяха покатерили на гимнастическите уреди и това напомни на Гарати за мъжете, които им махаха от купищата с трупи.

— Гарати! — извика едно от тях. — Рей Гарати! Гарати-и-и-и! — едно дребничко момче с разчорлена руса коса му махаше най-отгоре. Гарати му помаха развълнуван. Момчето се преметна, увисна на крака и