нула-нула… и пак се размисли. Не знаеше точно колко „сухо“, както го наричаше той, има в тази сметка, но триста и петдесет долара ще да са доста солидна сума. Така ще се вбеси…

Протегна ръка към бутона „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“, но изведнъж се запита това пък какво значение има. Така или иначе ще е бесен. Вече няма връщане назад.

— Дали ще се бавите още дълго, госпожо? — попита някой зад гърба й. — Понеже обедната ми почивка вече свърши.

— О, извинете! — стресна се тя. — Просто се бях… разсеяла.

Натисна „ВЪВЕДИ“. На екрана се появи надпис „ИЗЧАКАЙТЕ, МОЛЯ“. Не чака дълго, но достатъчно, за да си представи как изведнъж машината надава пронизителен писклив вой и някакъв механичен глас започва да мучи: „ТАЗИ ЖЕНА Е КРАДЕЦ! СПРЕТЕ Я! ТАЗИ ЖЕНА Е КРАДЕЦ!“

Вместо да я нарече крадец обаче, екранът й благодари, пожела й приятен ден и в отвора изпаднаха седемнадесет банкноти по двадесет и една десетачка. Роузи се усмихна нервно на младежа зад себе си, без да го поглежда в очите, и забърза към таксито.

„Портсайд“ представляваше широка ниска сграда с голи стени, облицовани с варовик. Цялата гара бе заобиколена с автобуси — имаше не само „Грейхаунд“, но и „Трейлуей“, „Американ Патфайндър“, „Истърн Хайуей“ и „Континентал Експрес“ — чиито предници бяха скрити в товарителните помещения. На Роузи й заприличаха на тлъсти прасенца, които сучат от изключително грозната си майка.

Застана пред главния вход и погледна вътре. Чакалнята не беше толкова пълна, колкото се бе надявала (колкото повече хора, толкова по-безопасно) и страхувала (за четиринадесет години, през които бе виждала само съпруга си и колегите, които той водеше понякога на вечеря, бе развила доста силна агора-фобия), вероятно защото беше средата на седмицата, а и не наближаваха празници. Все пак като че ли имаше неколкостотин души, които се разхождаха безцелно наоколо, седяха по старомодните пейки с високи облегалки, играеха на електронните игри, пиеха кафе в бюфета или пък чакаха на опашка за билети. Малки деца в ръцете на майките си, втренчили се в избелелия стенопис с дървосекачи на тавана отмятаха назад глави и мучаха като изгубени теленца, а писъците им отекваха наоколо. Гласът от високоговорителя, който ечеше като гласа на Господ в библейската телевизионна поредица па Сесил Б. Демил, обявяваше автобусите: за Иъри, щата Пенсилвания; за Нашвил, щата Тенеси; за Джаксън, щата Мисисипи; за Маями, щата Флорида (безплътният отекващ глас го изговаряше „Маямъъ“); за Денвър, щата Колорадо.

— Госпожо — изрече уморен глас, — ей, госпожо, помогнете ми малко. Айде малко да ми помогнете, а?

Тя се обърна и видя младеж с бледо лице и дълга мръсна черна коса, който седеше на входа, опрял гръб на едното крило на вратата. В скута си държеше огромен надпис: БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН, МОЛЯ, „СПОМОГНЕТЕ“ МИ.

— Дали нямате някоя излишна монета? Ще ми помогнете ли? Ще има да се возите в катера си по езерото Саранак, а аз отдавна вече ще съм в гроба. Какво ше кажете?

Изведнъж се почувства странно отмаляла. Чакалнята сякаш се разрасна пред очите й до размерите на катедрала, а в това непрестанно движение напред-назад между пейките и отделните помещения имаше нещо ужасно. Някакъв мъж с подобен на торбичка набръчкан пулсиращ израстък отстрани на врата премина едва-едва покрай нея с наведена глава, влачейки мешката си за връвта. Тя се плъзгаше по мръсния теракотен под и съскаше като змия. Най-отгоре стърчеше плюшен Мики Маус, който й се хилеше тъпо. Богоподобният глас уведомяваше насъбралото се множество пътници, че автобусът за Омаха тръгва от изход седемнадесет след двадесет минути.

„Не съм в състояние да го направя — изведнъж си рече. — Не мога да живея в този свят. Не са само чаят и бърсалките — вратата, зад която ме биеше, е и вратата, която ме пазеше от целия този хаос и лудница. А тя вече е затворена завинаги.“

Ненадейно в съзнанието й изплува невероятно ярък образ, свързан с неделното училище — Адам и Ева със смокиновите листа, със съвсем еднакви засрамени, нещастни лица, се спускат боси по каменистата пътека, която води към тежкото, необещаващо бъдеще. Зад тях е Едемската градина, потънала в зеленина и цветя. Пред затворените порти стои крилат ангел, чийто меч блести страховито.

— Не смей да мислиш така! — неочаквано кресна тя и младежът, седнал на входа на чакалнята, подскочи и едва не изпусна табелата си. — Не смей!

— Боже мили, извинете! — каза той и забели очи. — Вървете си, ако така ви иде отвътре!

— Не, аз… не на вас, мислех си за…

В този миг я осени абсурдността на онова, което вършеше — опитваше се да обясни как се чувства на някакъв просяк. Все още стискаше двата долара ресто от таксито. Хвърли ги в кутията отстрани до младежа и влезе тичешком в автогара „Портсайд“.

В дъното на чакалнята друг млад мъж — този беше с тъпички мустаци като на Ерол Флин и красиво, невдъхващо доверие лице, бе подредил върху куфар монте2 с три карти — беше виждала тази игра във филмите по телевизията.

— Ще намерите ли асото пика, мадам? — подкани я той. — Няма ли да опитате да изтеглите асо пика?

Пред очите й изплува юмрукът, който замахва към нея. Виждаше пръстена на средния пръст — пръстен, на който са гравирани думите „дълг, лоялност, общност“.

— Не, благодаря — отвърна. — Винаги успявам.

Изражението, което премина по лицето му, подсказваше, че според него й хлопа дъската, по няма значение. Той не й влизаше в работата. Нито пък онзи на входа, болен или не от СПИН, нито онзи с торбичката и плюшения Мики Маус. Нейна грижа беше само Роуз Даниълс — не, грешка, Роузи Макклендън — и това бе едничката й грижа.

Тръгна по средата на чакалнята, но видя кошче за боклук и спря. На кръглия зелен съд беше залепен надпис: НЕ ЦАПАИ! Отвори чантата си, измъкна кредитната карта, взря се за миг в нея, после я бутна през отвора на кошчето. Никак не й се хвърляше, но едновременно с това изпита облекчение, че повече няма да я види. Ако я задържи, може да не устои на изкушението да я използва отново… а Норман не е глупав. Жесток — да. Но не и глупав. Ако остави следа, той няма да се бави дълго. Няма да е зле да не го забравя. Пое дълбоко дъх и се запъти към мониторите в средата на залата, които обявяваха разписанието на пристигащите и заминаващите автобуси. Не погледна назад. Ако се беше обърнала, щеше да види как младежът с мустаци като на Ерол Флин вече рови в кошчето и търси онова, което бе изхвърлила шантавата дама със слънчевите очила и яркочервената кърпа. Строи му се, че е кредитна карта. Може и да бе сгрешил, но човек никога не знае с тия неща, докато не се увери сам. Понякога човекът има късмет. Понякога? Дявол го взел, доста често. Не случайно му се вика „земята на неограничените възможности“.

Най-близкият голям град на запад беше на четиристотин километра, а това й се струваше прекалено близо. Спря се на друг, още по-голям град на хиляда и триста километра. Както и техният град, той се намираше на брега на езеро, но в следващата часова зона. След половин час за там потегляше автобус на „Континентал Експрес“. Сърцето й биеше учестено, а устата й бе пресъхнала. Миг преди човекът пред нея да приключи с купуването на билета си, тя притисна длан към устата си, за да заглуши надигащото се парещо уригвапе с вкуса на сутрешното й кафе.

„Тук не бива да използваш нито единия, нито другия вариант на името си — напомни си. — Ако искат име, ще трябва да оставиш чуждо.“

— С какво мога да ви помогна, госпожо? — попита чиновникът и я погледна над очилата с отрязани наполовина стъкла, кацнали безгрижно на върха на носа му.

— Анджела Флайт — рече тя. Така се казваше най-добрата й приятелка от прогимназията, всъщност