Банк с името му, изписано с релефни букви.

„Не пипай! Да не си посмяла да я взимаш!“

Но се оказа, че смее — трябваше само да си представи капката кръв. Освен това тази карта е и нейна, нали и част от парите също са нейни; брачният обет не означава ли точно това?

Само че не става дума за парите, в никакъв случай. Въпросът е да млъкне госпожа Практична-Разумна; важното е да се превърне този внезапен, неочакван порив за свобода от избор в необходимост. Тя си даваше сметка, че вероятно ще стигне най-много до съседния ъгъл и необятното бъдеще ще се изпречи пред нея като гъста мъгла, ще се обърне и ще се върне вкъщи, бързайки да смени чаршафите, за да й остане време да измие подовете на долния етаж, преди да е станало обяд… и колкото и невероятно да звучи, като стана тази сутрин, това бе единствената мисъл в главата й — миенето на подове.

Без да обръща внимание на гласа, грабна кредитната карта от камината, пусна я в чантата си и отново се запъти с бързи крачки към вратата.

„Не го прави! — скимтеше госпожа Практична-Разумна. — О, Роузи, за такова нещо не само че ще боли, а направо в болницата ще свършиш, та дори може да те убие — нима не знаеш?“ Като че ли знаеше, но въпреки това продължи да крачи напред със сведена глава и сгушени рамене, сякаш се бори със силен вятър. Сигурно точно това ще направи… но ще трябва първо да я хване.

Този път ръката решително хвана топката — завъртя я, отвори вратата и излезе навън. Беше красив слънчев ден в средата на април и дърветата вече напълваха. Издължената й сянка падаше върху стъпалото пред къщата и върху бледата млада тревица като картинка, изрязана с остра ножица от черна гланцова хартия. Стоеше пред вратата и вдишваше дълбоко пролетния въздух и уханието на земя, влажна (и може би събудена за живот) от дъжда, който бе паднал през нощта, докато тя е спяла пад съхнещата капка кръв.

„Целият свят се пробужда. Не само аз.“

Докато затваряше вратата, по тротоара пред къщата притича мъж в анцуг. Махна й с ръка и тя отвърна на поздрава. Вслуша се в себе си, очаквайки Практична-Разумна отново да се обади, но тя мълчеше. Сигурно бе зашеметена от кражбата па кредитната карта, а може би просто бе притихнала пред безметежното спокойствие на това априлско утро.

— Тръгвам — тихо рече. — Наистина, наистина тръгвам.

Но се забави още миг, като животно, което са държали в клетка толкова дълго, че то не вярва в свободата си дори когато го пускат навън. Посегна назад и попипа дръжката на вратата — вратата към нейната клетка.

— Никога вече — прошепна.

Пъхна чантата под мишница и направи първите десет крачки в мъглата, която бе вече нейно бъдеще.

Тези първи десетина крачки я отведоха дотам, където циментовата алея се сливаше с уличния тротоар — откъдето преди минута мина човекът с анцуга. Понечи да свие наляво, но изведнъж спря. Норман й бе казвал, че човек като избира уж напосоки накъде да върви — например, ако се е изгубил в гората — почти винаги поема посоката на по-силната си ръка. Може би това няма никакво значение, но тя не искаше той да отгатне дори в коя посока е поела по Уестморленд Стрийт, като е излязла от къщи. Даже и това.

Вместо наляво, пое надясно, по посока на по-слабата си ръка, и се заспуска по хълма. Мина покрай магазин № 24, потискайки желанието си да прикрие с ръка лицето си, докато крачеше покрай витрината. Вече се чувстваше като беглец и в главата й се бе загнездила една мисъл, която гризеше мозъка й като плъх сирене — ами ако си дойде от работа по-рано и я види? Ако я види как се спуска по хълма по дънки и кецове, пъхнала чанта под мишница и с несресана коса? Ще се запита къде, по дяволите, е хукнала, нали тази сутрин трябва да мие пода? И ще иска тя да отиде при него, нали? Да. Ще иска тя да отиде при него, за да си поговорят едно хубавичко.

„Това е глупаво. Защо пък ще се връща точно сега? Излезе едва преди час. Това е някаква безсмислица.“

Да… но понякога хората правят неща, в които няма много смисъл. Да вземем нея например — я виж с какво се е заела. И да предположим, че изведнъж го осени някаква интуиция? Колко пъти й е казвал, че с течение на времето полицаите развиват шесто чувство и долавят кога ще се случи нещо необичайно? „Една такава игличка те бодва в кръста — беше й казвал. — Не знам как другояче да го опиша. Зная, че повечето хора биха се изсмели, но питай някое ченге — то не би се изсмяло. Да знаеш, миличка, колко пъти тези игличка ми е спасявала живота.“

Ами ако от двадесетина минути насам тази игличка го боцка? И той вече е потеглил с колата към къщи? Щеше да дойде точно по този път и тя се прокле, че зави надясно, вместо наляво. После й хрумна още по- неприятна мисъл, която й се стори отвратително правдоподобна… Ами ако е спрял пред банковия автомат на две пресечки от полицейското управление, за да изтегли десет-двайсет долара за обяд? И като е видял, че картата не е в портфейла му, е решил да се върне вкъщи да я вземе?

„Овладей се. Това няма да се случи. Нищо подобно няма да се случи.“

Половин пресечка по-надолу по Уестморленд зави кола. Беше червена, какво съвпадение, защото и те имаха червена кола… по-точно той имаше; колата бе нейна, колкото и кредитната карта, и парите по сметката. Тяхната червена кола беше нова сентра, но — съвпадение след съвпадение — не беше ли червена сентра и приближаващият се към нея автомобил?

„Не, хонда е!“

Само дето не беше хонда, просто на нея така й се искаше. Беше сентра, чисто нова червена сентра. Неговата сентра. Най-ужасният й кошмар се бе сбъднал още в мига, в който си го представи. В миг бъбреците й й се сториха невероятно тежки, почувства невероятна болка, невероятно пълни и вече бе сигурна, че ще се напишка. Нима наистина е смятала, че може да избяга от него? Сигурно не е била с всичкия си.

„Вече е твърде късно да се тревожиш за това — каза й Практична-Разумна. Истеричната й възбуда бе преминала — в този миг това като че ли бе единствената част от съзнанието й, която бе в състояние да разсъждава — и тя заговори с ледения, пресметлив тон на създание, за което оцеляването е най-важно от всичко. — По-добре си помисли какво ще му кажеш като спре и те попита какво правиш тук. И се постарай да бъдеш убедителна. Знаеш колко е схватлив и колко е проницателен.“

— Цветята — промърмори тя. — Излязох да се поразходя и да видя чии цветя са цъфнали, това е всичко. — Спря и силно стисна бедра, опитвайки се да попречи на реката да се отприщи. Дали ще й повярва? Не знаеше, но ще трябва да мине с това оправдание. Не можеше да измисли нищо друго. — Просто се канех да се поразходя до ъгъла със Сейнт Марк Авеню и после да се върна да измия…

Млъкна и проследи с ококорени, невярващи колата — все пак беше хоида, не беше нова и всъщност беше по-скоро оранжева. Жената зад волана се огледа любопитно, а жената на тротоара си рече: „Ако беше той, никакво оправдание нямаше да свърши работа, колкото и правдоподобно да звучи — щеше да види истината, изписана па лицето ти, грейнала като неонов надпис. Сега вече няма ли да се върнеш? Да се вслушаш в разума и да се върнеш?“

Не можеше. Непреодолимата нужда да се облекчи вече бе преминала, но още усещаше мехура си натежал и препълнен, бъбреците й продължаваха да пулсират, краката й трепереха, а сърцето й туптеше толкова силно, че чак я плашеше. Изобщо не би съумяла отново да се изкачи по хълма.

„Не, можеш. Знаеш, че можеш. Откак си женена, си правила далеч по-страшни неща и си се справяла.“

Добре де — може и да успее да се изкачи по хълма, но сега се сети друго. Той се обажда понякога. Обикновено пет-шест пъти месечно, но понякога и по-често. Само: „Здрасти, как си, искаш ли на връщане да донеса кутия мляко или сладолед, добре, чао.“ Само че тези обаждания не й се струваха никак утешителни и съвсем не ги приемаше като проява на загриженост. Просто я проверяваше. Ако не вдигне телефона, той продължаваше да си звъни. Нямаха телефонен секретар. Веднъж го попита дали не би било добра идея да си купят. Той я ръгна не съвсем приятелски и й каза да не се шегува. „Ти си телефонният секретар“ — рече.