Ами ако се обади и тя не си е вкъщи?

„Ще си помисли, че съм излязла на пазар по-рано, това е всичко.“

Само че няма да си помисли така. Там е работата. Сутрин — чистенето, следобед — пазаруването. Открай време е така и той изобщо не допускаше мисълта нещата някога да се променят. На Уестморленд 908 хрумванията не се насърчават. Ако се обади…

Отново закрачи; мислеше на следващия ъгъла да свие, макар да не бе съвсем сигурна накъде води Тремънт нито в едната, нито в другата посока. Само че това сега нямаше значение; важното бе да се махне от тази улица — ако мъжът й се върне от града по междущатското шосе № 295, както правеше обикновено, щеше да мине точно оттук, и това я караше да се чувства в центъра на мишената за състезание по стрелба с лък.

Зави наляво по Тремънт и продължи да върви покрай тихите крайградски къщички, отделени една от друга с ниски плетове и редици декоративни дръвчета — тук маслините май бяха много на мода. Някакъв мъж, който приличаше на Уди Алън с роговите си очила, луничките и безформената си шапка, прекъсна за малко поливането на цветята и й помаха. Днес май всички бяха настроени да се държат любезно по съседски. Предполагаше, че е заради времето, но можеше да мине и без това. Не беше никак трудно да си представи как след известно време той минава след нея оттук, търпеливо разгадава следите й, задава въпрси, прибягва до малките трикове за подсещане и където спре, все вади снимката й.

„Помахай му и ти. Не искаш да те запомни като невъзпитана, невъзпитаните лесно се запомнят, тъй че му помахай и си продължавай тихомълком по пътя.“

Помаха и продължи. Отново й се допишка, но трябваше да се примири с това. Наоколо не се забелязваше подходящо място, където да се облекчи — имаше само къщи, къщи, къщи и плетове, бледозелени морави и маслинови дръвчета.

Зад нея се приближаваше кола и тя веднага разбра, че е той. Обърна се с подивели от ужас очи и видя ръждив шевролет, който пълзеше по средата на улицата с не повече от пет километра в час. Старецът зад волана беше със сламена шапка и на лицето му се четеше истерична непоколебимост. Тя се обърна пак напред, преди той да е забелязал паниката й, спъна се, сетне пое решително с наведена глава. Бъбреците й отново запулсираха от болка, а мехурът й беше препълнен. Всеки момент всичко щеше да рукне навън. Ако това се случи, направо може да се прости с надеждата да се измъкне незабелязано. Хората може и да не запомнят пребледняла брюнетка, която върви по тротоара в свежата пролетна утрин, но няма да пропуснат бързо уголемяващото се между краката й тъмно петно. Трябва да реши този проблем, и то незабавно.

Забеляза кафява къщурка. Щорите бяха спуснати, на входа имаше три вестника. На пътеката, която започваше от най-долното стъпало на верандата, бе захвърлен четвърти вестник. Роузи се огледа припряно, забърза през ливадата и сви зад къщата. Задният двор беше празен. На дръжката на алуминиевата плъзгаща се врата бе закачено правоъгълно картонче. Тя се доближи и прочете бележката: Поздрави от (Ан Корсо), местният разпространител на „Ейвън“! Днес не ви открих, но ще дойда, отново! Благодаря! И непременно ми се обадете на телефон (555–1731), ако имате желание да поговорим за прекрасните продукти на „Ейвън“! Датата, надраскана най-отдолу, гласеше седемнайсти април, значи преди два дни.

Роузи отново се огледа, установи, че от едната страна я скрива плетът, а от другата — маслинови дръвчета, разкопча ципа, смъкна дънките си и клекна в празното място между верандата и бутилките газ. Вече бе прекалено късно да се тревожи кой и дали изобщо някой може да я забележи от горния етаж на някоя от съседните къщи. Пък и облекчението, което изпитваше, караше такива въпроси да звучат — поне в този миг — тривиално.

„Ти си побъркана, да знаеш.“

Да, разбира се, че знае… но напрежението в мехура й спадна и при вида на ручейчето, което криволичеше между плочите, я обзе луда радост. В този миг разбра какво значи да стъпиш на чужда земя, а после да подпалиш моста зад себе си, да стоиш на речния бряг, да поемаш дъх с пълни гърди и да гледаш как единствената ти възможност да се върнеш назад отлита като дим.

Вървя близо два часа, все през непознати квартали, и най-сетне стигна до някакъв търговски център в западния край на града. Пред „Бои и килими“ имаше уличен телефон с монети и докато се обаждаше от него за такси, с почуда установи, че вече е в предградието Мейпълтън. Имаше огромни пришки и на двете пети и нищо чудно — сигурно бе изминала пеш повече от петнадесет километра.

Таксито дойде след петнадесет минути — тя вече бе успяла да си купи евтини слънчеви очила и шарено червено шалче от изкуствена коприна. Норман й бе споменавал, че ако искаш да отклониш вниманието от лицето си, най-добре да носиш нещо ярко.

Шофьорът на таксито бе дебел мъж с несресана коса, кръвясали очи и неприятен дъх. Носеше провиснала избеляла тениска с карта на Южен Виетнам. КАТО УМРА, ЩЕ ИДА В РАЯ, ЗАЩОТО СЛУЖИХ В АДА, пишеше отдолу. АЙРЪН ТРАЙАНГЪЛ, 1969 г. Лъскавите му зачервени очи се плъзнаха по нея, първо по устните, после по гърдите и ханша й, след което той като че изгуби интерес.

— Накъде сме, драга?

— Можете ли да ме откарате до спирката на „Грейхаунд“?

— Искаш да кажеш, до „Портсайд“?

— Това ли е автогарата?

— А-ха. — Той вдиша очи към огледалото да я погледне. — Само че това е чак на другия край на града. Ще ти струва двайсет долара. Имаш ли толкова?

— Разбира се — отвърна тя, а после пое дълбоко дъх и допълни: — Дали ще може някъде по пътя да намерите автомат на Мърчант Банк?

— Де да можеше всички проблеми по света да се решават толкова лесно — отговори той и включи таксиметъра. На него бе изписано $2. 50. НАЧАЛНА ТАКСА.

Тя реши да отбележи като начало на новия си живот мига, в който таксиметърът се смени от $2, 50 на $2, 75 и надписът НАЧАЛНА ТАКСА изчезна. Вече няма да е Роуз Даниълс, освен ако не се налага — не само защото Даниълс е неговото име и следователно е опасно, а защото той е вече минало. Отново ще стане Роузи Макклендън — момичето, което на осемнадесетгодишна възраст потъна в ада. Може би понякога ще се налага да използва фамилията на мъжа си, но дори и тогава в сърцето и душата си ще продължава да бъде Роузи Макклендън.

„Наистина съм Роузи — повтаряше си, докато таксито минаваше по моста над река Трънкатони, и се усмихваше, а в главата й като призраци се щураха стиховете на Морис Сендак и гласът на Каръл Кинг. — И съм Роузи Истинска.“

Но дали наистина? Дали е истинска?

„Тъкмо ще разбера. Започвам още тоз час.“

На Иръкуойз Скуеър шофьорът спря и посочи редица автомати, разположени насред площада, който даже си имаше и фонтан, и лъскава метална статуя, която не приличаше на нищо определено. Машината в края на редичката отляво беше ярко-зелена.

— Тая върши ли работа? — попита той.

— Да, благодаря. Ще отнеме само минута.

Но всъщност изгуби малко повече време. Отначало все не можеше да избере правилно кода, макар бутоните да бяха доста големи, но когато пък най-сетне се справи с тази операция, не можа да реши колко точно да изтегли. Натисна последователно седем, пет, десетичен знак, нула, нула, подвоуми се, преди да натисне „ВЪВЕДИ“, но отдръпна ръка. Ще я бие, затова че избяга — по този въпрос няма никакво съмнение. Но ако я пребие от бой и пак се окаже в болницата („или ако те убие — мърмореше тъпичко гласче, — може и да вземе да те убие, Роузи, и ще бъде много наивно от твоя страна, ако не го имаш предвид“), то ще е не за друго, а защото е посмяла да отмъкне кредитната му карта… че и да я използва. Струва ли си да рискува подобно наказание за някакви си седемдесет и пет долара? Нима си заслужава?

— Не — промърмори и отново посегна към машината. Този път избра три-пет-иула-десетичен знак-