Но тук беше по-добре. Може би щеше да може да се вземе в ръце, тук на спокойствие. А, ако пощурееше, поне няма…

— Здравейте.

Той подскочи стреснат и погледна към ъгъла. На един от високите столове на Уолтър до библиотеката седеше човек с отворена книга на скута. Човек ли бе всъщност? В стаята светеше само една лампа, настолна, отляво на проговорилия. Светлината й хвърляше дълги сенки върху лицето му, толкова дълги, че очите му бяха като дълбоки пещери, а по бузите му бяха издълбани язвително подредени бръчки. За миг си помисли, че се бе натъкнал на Сатаната в леговището на Уоли Хемнър. После фигурата се изправи и той видя, че бе мъж, просто един мъж. Висок мъж, може би към шейсетте, със сини очи и нос, преживял многобройни дуели с бутилката. Но той не държеше чаша в ръка, нито пък имаше нещо за пиене на масата.

— Още един скитник, изглежда — каза човекът и протегна ръката си. — Фил Дрейк.

— Бартън Доус — каза той, все още замаян от уплахата си. Ръкуваха се. Дланта на Дрейк бе изкривена и белязана от някаква стара рана — изгаряне може би — но не му бе неприятно да я стисне. Дрейк. Името му звучеше познато, но не можеше да си спомни къде го бе чувал по-рано.

— Добре ли сте? — понита Дрейк. — Изглеждате малко…

— Дрогиран съм — каза той. — Взех малко мескалин и признавам си, хвана ме.

Той погледна към библиотеката и видя как тя ту излиза напред, ту се връща назад и това не му хареса. Твърде много наподобяваше биенето на гигантско сърце. Вече не искаше да вижда подобни неща.

— Разбирам — каза Дрейк. — Седнете. Разкажете ми за това.

Той погледна към Дрейк, леко учуден и после почувства огромно облекчение. Седна.

— Виждали ли сте мескалин? — попита той.

— Отстрани. Малко. Работя в едно кафене в града. Хлапаците, дето скитат по улиците, вземат по нещо… добре ли действа? — попита той учтиво.

— Добре и зле — каза той. — Много е… твърд. Точно тази е думата за случая.

— Да, наистина.

— Бях започнал да се плаша — той погледна през прозореца и видя как дълга небесна магистрала опасва черния купол на небето. Извърна поглед спокойно, но не се сдържа да не навлажни устните си с език.

— Кажете ми… колко време обикновено продължава това?

— Кога ви хвана?

— Хвана? — думата се отрони от устата му буква по буква и те паднаха една по една на килима, където и се разтвориха.

— Кога го взехте?

— Аа — към осем и половина.

— А сега е… — той погледна часовника си. — Десет и петнайсет.

— Десет и петнайсет? Толкова рано?

— Чувството за време просто изчезва, нали? — усмихна се Дрейк. — Предполагам, че към един и половина ще започнете да се оправяте.

— Наистина ли?

— Да, така мисля. В момента сте сигурно в кулминацията. Явяват ли се много образи?

— Да. Твърде много за мен.

— Да видиш неща, на които не е било съдено окото човешко да види — каза Дрейк със странна, крива усмивка.

— Да, наистина. Точно така — чувството му на облекчение, че е с този човек бе особено силно. Чувстваше се спасен. — С какво се занимавате, ако не смятаме приказките с хора на средна възраст, подхлъзнали се по наклонената плоскост?

— Добре казано — усмихна се пак Дрейк. — Повечето от тези, които се дрогират, загубват способността да говорят, или издават само някакви звуци. През повечето от вечерите съм в центъра „Избери при нужда“. Следобед през седмицата съм в кафенето, което споменах. Казва се „Заповядай, майко“. По-голямата част от клиентите са просяци и скитници. Сутрин просто се разхождам и говоря с моето паство, ако хората са излезли навън. Междувременно правя по нещо и в градския затвор.

— Свещеник ли сте?

— Наричат ме уличен поп. Много романтично. Внимавай, Малкълм Бойд. За известно време бях истински свещеник.

— Вече не сте?

— Напуснах църквата-майка — каза Дрейк. Каза го меко, но в думите му прозвучаха като някакъв страшен финал. Стори му се, че даже чу трясъка на затръшната завинаги железни врати.

— Защо я напуснахте?

— Няма значение — сви рамене Дрейк. — А какво стана с вас? Как стигнахте до мескалина?

— Даде ми го едно момиче на път за Лас Вегас. Добро момиче, мисля. Обади ми се на Коледа.

— За помощ?

— Така изглеждаше.

— Помогнахте ли й?

— Не зная — той се усмихна доволно. — Отче, разкажете ми за безсмъртната ми душа.

Дрейк потръпна:

— Не съм ви отче.

— Нищо.

— Какво искате да научите за „душата“ си?

Той погледна към пръстите на ръцете си. Само да пожелаеше и можеше от тях да извади светкавици. Това му даваше пиянско чувство за сила.

— Искам да зная какво ще стане с нея, ако се самоубия?

Дрейк се помести на стола си неудобно.

— Не може да се мисли за самоубийство, когато си дрогиран. Наркотикът говори в момента, не вие.

— Аз говоря — каза той. — Отговорете ми.

— Не мога. Не зная какво ще стане с душата ви, ако се самоубиете. Знам, обаче, какво ще стане с тялото ви. Ще изгние.

Стреснат от отговора, той пак погледна към ръцете си. Струваше му се, че те пращяха и се топяха пред погледа му, което му напомни за онзи разказ на Едгар Алън По, „Странният случай с М. Валдемар“. Каква нощ. По и Лавъркрафт. А, Гордън Пим, нещо от него? Или Абдул Алхазред, Лудият арабин? Той вдигна поглед, малко учуден и стреснат, но не истински сплашен.

— Какво прави тялото ви? — попита Дрейк.

— Хм? — намръщи се той, като се опитваше да вникне във въпроса.

— Дрогирането става на две места — в главата и в тялото. Вие ли ви се свят? Повръща ли ви се? Боли ли ви?

Той се консултира бързо с тялото си.

— Не — каза той. — Чувствам се просто… зает.

Засмя се на думата, а Дрейк се усмихна. Тази дума добре описваше начина, по който се чувстваше. Усещаше, че тялото му е много активно, макар и неподвижно. Доста леко, но не ефимерно. Всъщност, никога не се бе чувствал толкова плътен, толкова способен да усеща как умствените и физиологичните процеси у него се бяха съчетали в едно. Нямаше начин да се разделят. Не можеше едното да се обели от другото. От това изход нямаше. Интеграция. Ентропия. Мисълта озари съзнанието му като бърз тропически изгрев. Той седна да я огледа от всички страни, сварвайки я с настоящото си положение, опитвайки се да стигне до извода, ако имаше такъв… Но…

— Ами душата — каза той на глас.

— Какво за душата? — попита Дрейк благо.

— Унищожиш ли мозъка, унищожаваш и тялото — каза той бавно, — и обратно. Но какво става с душата ти? Това е въпросът, от… г-н Дрейк.