беше убеден, че всеки е достатъчно пиян, за да види в петдесетте и шейсетте години най-хубавото време от живота си. Всички пиеха и танцуваха, танцуваха и пиеха, докато изплезваха език като малки жълти кученца в празничен ден. В кухнята се раздаваха безброй целувки между половинки от различни семейства, безброй опипвания на квадратен сантиметър, безброй цветя бяха грубо откъсвани от саксиите и нежно подарявани някому, безброй иначе разумни хора, щяха да се събудят на първия ден от новата година, стенейки от махмурлук и с неясни спомени за това как снощи са подскачали на четири крака или са обещавали да кажат на шефа си някои важни истини. Уоли изглежда имаше способността да вдъхновява за подобни изпълнения без някакво усилие от своя страна, а просто поради това, че си е Уоли — и, разбира се, новогодишният купон бе и купонът на годината.
Той усети как прехвърля с поглед подредените коли, търсейки тъмнозелената Делта 88 на Стийв Орднър, но не можа да я види никъде.
По-близо до къщата, около мотива на баса в песента се включи и останалата част от групата, в която Мик Джагър крещеше:
Помисли си, че ако бе лято, или дори есен, би било по-интересно само да стоиш отвън и да чертаеш графиката на цирка вътре, докато той се развихря до кулминацията си и после утихва. Внезапно, стреснат и изплашен, си представи как седи в градинката на Уоли Хемнър с руло хартия в ръце с неравните пикове и спадове по нея — запис на функциите на болния Купум. Той потрепери и сложи ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопли.
Дясната му ръка отново намери малкото пакетче от фолио и той го извади. Интересно, но въпреки студът, който хапеше пръстите му с тъпите си зъби, той го разтвори. Вътре имаше малко лилаво хапче, достатъчно малко, за да остане в очертанията на нокътя на кутрето му. Много по-малко от един орех, да кажем. Нима нещо толкова малко можеше да го превърне в клинично луд, да го накара да вижда неща, които не съществуват, да мисли по начин, който никога не е познавал? Нима това можеше, с две думи, да наподоби всичко, което синът му бе изпитал по време на смъртоносната си болест?
Спокойно, почти разсеяно, той сложи хапчето в устата си. Нямаше вкус. И го глътна.
—
Тя бе с вечерна рокля с голи рамене и чаша мартини в ръката. Косата й бе черна, вдигната нагоре за случая, поръсена с имитация на скъпоценни камъни и прибрана с блестящо въженце.
Той бе влязъл през кухнята, която беше претъпкана с хора. Беше едва осем и половина: Ефектът на преливника още не бе задействал. Това беше друга част от теорията на Уолтър; с течение на времето, твърдеше той, все повече и повече гости щяха да мигрират и до най-отдалечените ъгълчета на къщата. „Центърът в случая далеч не събира масите“, бе казал мъдро Уоли и бе допълнил, „Т. С. Елиът — край на цитата“. Отново според Уоли, веднъж той бе намерил човек да броди на тавана му осемнайсет часа след края на последния купон.
Жената с черната рокля го целуна топло по устните, като добре развитите й гърди се притиснаха в него. Част от мартинито й падна на пода между тях.
— Здравей, — каза той, — коя си ти?
—
—
— Само че вече съм Тина Хауърд Уолъс — каза жената с черната рокля. — Мъжът ми е някъде тук… наоколо… — тя се огледа леко из стаята; разля още малко от питието си и изпи останалото в чашата, преди и то да избяга от нея. — Точно сега ли трябваше да изчезне?
Тя го погледна топло и въпросително, а той почти не можеше да повярва, че това бе жената, благодарение на която за първи път бе докоснал плътта на другия пол — по време на екскурзията на деветите класове от гимназията Гроувър в Клийвлънд, преди сто години. Галейки гърдите й през памучната й моряшка фланелка в автобуса, когато минаваха край…
— Котърс стрийм — довърши той на глас. Тя се изчерви и се засмя:
— Спомняш си, значи.
По силата на неконтролиран рефлекс, без да иска, погледът му падна върху деколтето на роклята й и тя се запревива от смях. Той пак се усмихна безпомощно:
— Изглежда времето тече по-бързо, отколкото сме…
— Барт! — провикна се Уоли Хемнър над общата глъч на купона. — Хей, момче, радвам се, че успя да пристигнеш!
Той прекоси стаята от другия й край със също подлежащия на патентоване зигзаг „Партито на Уоли“, слаб мъж с очила в рогови рамки, вече оплешивял и с една от онези безупречно скроени ризи на тънки райета, които бяха на мода през 1962 г. Той стисна протегнатата ръка на Уолтър, чиято хватка бе, както винаги, желязна.
— Виждам, че си се запознал с Тина Уолъс — каза Уолтър.
— Ех, ако знаеш откога се познаваме — каза той и се усмихна неловко на Тина.
— И да не си казал на мъжа ми за това, момче лошо — пак се засмя Тина. — Извинете ме. Ще поговорим пак, Барт.
— Разбира се, каза той.
Тя изчезна зад групата хора, насъбрали се около отрупаната с ядене маса и влезе в дневната. Той кимна към нея и каза:
— Как ги подбираш, Уолтър? Това бе първото момиче, което някога докоснах. Тук е като в музей „Твоят живот“.
Уолтър скромно сви рамене:
— Всичко е част от Прага на удоволствието, Бартън, момчето ми — каза той и кимна към хартиената кесия, която той бе сложил под мишница. — Какво криеш там?
— Южен Комфорт. Тук има бира, нали?
— Естествено — каза Уолтър, но направи гримаса. — Наистина ли ще пиеш от тази бълвоч? Все си мислех, че си по скоча.
— Сам винаги съм си пил Комфорт. Тайно. А сега реших да се престраша и пред хора.
Уолтър се ухили:
— Мери е тука някъде. Оглеждаше се за теб. Налей си от пиенето и ще отидем да я намерим.
— Става.
Той си проби път през кухнята, като поздравяваше тези, които смътно си спомняше, че е виждал, и които го поглеждаха като че ли никога не са се срещали. Отговаряше и на поздравите на хора, лицата на които не си спомняше, но които го поздравяваха първи. Цигарен дим се виеше на облаци към тавана на кухнята. Долавяше безразборно по някоя фраза от разговорите около себе си, бодри и безсмислени, като среднощни предавания по радиото.
Фреди и Джим нямаха часови график, така че им каза, че майка му починала наскоро и ако продължи да пие така, никога няма да спре да плаче…
… като изстъргал боята отгоре, разбрал, че е намерил нещо наистина ценно, може би дореволюционно…
… и този образ един ден ми почука на вратата да ми предлага енциклопедии…
… голяма бъркотия; не иска да й дава развод заради децата, а ние като…
… страшно хубава рокля…
… че като отиде да плати сметката се строполи върху сервитьорката…
