намести я на ухото си, където бодрият глас на жена от телефонната централа го събуди:

— Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Оливия Бренър?

Все още сънен, той само успя да промълви:

— Какво? Кой? Още спя.

Някъде в далечината, познат глас отвърна „По дяволите“ и той се сети:

— Да, приемам обаждането — каза той. Беше ли тя вече затворила? Той се облегна на лакътя си, като че ли да види по-добре. — Оливия? Ти ли си?

— Говорете, моля — заглушиха безогледно отговора от пощата.

— Оливия, ти ли си?

— Аз съм. — гласът й идваше отдалеч и пращеше.

— Радвам се, че се обаждаш.

— Аз пък мислих, че ще откажеш разговора.

— Едва ставам. Къде си? В Лас Вегас ли?

— Да — каза тя равно. Отговорът й бе изречен някак скучно и властно. Думата падна като талпа на циментов под.

— Е, как е там? Как я караш?

Въздишката й бе толкова дълга и тежка, че му се стори почти като хълцане в плач без сълзи.

— Можеше и да е по-зле.

— Защо?

— Срещнах един тип през втората… не, третата… ми нощ тук. Отидох на някакво парти и там така се подредих…

— С наркотици? — запита той предпазливо, добре осъзнавайки, че тя се обаждаше отдалеч, а властта имаше уши навсякъде.

— С наркотици — повтори тя ядосано. — Разбира се, че бе с наркотици. И то лоши, пълни с отрови и… Мисля, че бях и изнасилена.

Последната дума съвсем не се чу, така че той трябваше да попита:

— Какво?

— Изнасилиха ме — изкрещя тя толкова силно, че слушалката изкриви звука. — Това става, когато някой идиот реши да се прави на хипи в петък вечерта и започне да си играе на „скрий ми салама“, докато мозъка ти виси някъде по стената зад теб. Изнасилване, знаеш ли какво значи това?

— Зная — каза той.

— Глупости, знаел.

— Имаш ли нужда от пари?

— Защо ме питаш? Не мога да те изчукам по телефона. Не мога и чекия да ти направя.

— Имам малко пари — каза той. — Мога да ти ги изпратя. Затова питам. — Инстинктивно той усети, че просто говори успокоително, но и бавно, и нежно, така че тя да го чуе.

— Да, да.

— Имаш ли адрес?

— „До поискване“, това ми е адресът.

— Не си ли намери някой апартамент?

— Да, с една друга повлекана като мен си намерихме нещо такова. Пощенските кутии са счупени. Няма значение. Задръж си парите. Намерих си работа. Майната му, смятам да зарежа всичко и да се върна. Това е. Честита Коледа.

— Какво работиш?

— Правя хамбургери в една закусвалня. Има ротативки в коридора и цяла нощ разни там дърпат ръчките и ядат хамбургери. Цяла нощ. Като ти свърши смяната, преди да тръгнеш само трябва да обършеш ръчките, защото всичките са омазнени с кетчуп и горчица. Да не ти говоря за клиентите. Всичките са дебели като свине. Или са загорели, или имат изгаряния. Ако не искат да те чукат, за тях си само част от мебелировката. Получих предложения и от двата пола. Слава Богу, съквартирантката ми е като хладилник що се отнася до секса. Не… по дяволите, защо ти ги разправям тези? Не знам даже за какво ти се обадих. Като ми платят в края на седмицата ще тръгна на стоп за някъде.

Той се чу как казва:

— Изкарай един месец преди това.

— Какво?

— Не се предавай. Ако се откажеш сега, после винаги ще се питаш защо изобщо си тръгнала за там.

— Ти трябва да си играл футбол в гимназията. Така ли?

— Дори и вода не съм им носил на футболистите.

— Е, какво знаеш тогава.

— Зная, че смятам, да сложа край на живота си.

— Ти даже… Какво каза?

— Смятам да сложа край на живота си — повтори той. Каза го спокойно. Вече не мислеше, за това, че разговорът е междущатски и за хората, които може би го подслушваха — полицията, Белия дом, ЦРУ, ФБР. — Захващам по нещо и нищо не излиза. Сигурно защото съм малко престарял, за да успея. Преди няколко години се случи нещо, за което знаех че е лошо, но не предполагах, че ще свърши зле и за мен. Мислех си, че то просто е станало, ще го преживея и толкоз. Но всичко вътре в мен са разпада. И ми омръзна. Не върша нищо.

— Да не би да си болен от рак? — прошепна тя.

— Така ми се струва.

— Трябва да отидеш в болница, да…

— Това е рак на душата.

— Ти се спъваш в собственото си его, човече.

— Може и така да е — каза той. — Няма значение. Каквото и да правим, всичко е на мястото си и ще завърши, както съдбата реши. Само едно нещо ме притеснява — понякога имам чувството, че съм герой от някой роман на слаб писател и той вече е предрешил как и защо ще завърши книгата. Но, не е зле така да се приемат нещата, по-лесно е, отколкото да речем да хвърляш вината на Бог — пък и какво е направил Той за мен, все пак? Не е Той виновен, ами този лош писател, в него е грешката. Той ме лиши от сина ми, като му написа на страницата мозъчен тумор. Това беше в първа глава. Със или без самоубийство, каквото трябва ще стане точно преди епилога. Глупава книга.

— Виж — каза тя уплашено. — Ако във вашия град има от тези телефонни номера, „Избери при нужда“, може би било добре…

— Те не могат да направят нищо за мен — каза той. — Пък и няма смисъл. Искам на теб да помогна. Огледай се около себе си и се стегни малко, преди съвсем да се кефнеш. Зарежи наркотиците, ти сама каза, че ще ги зарежеш. Преди да се обърнеш, ще удариш четирийсетте и тогава няма да имаш особено богат избор.

— Не, не мога да трая това място повече. Някъде другаде…

— Навсякъде е едно също, освен ако промяната ти действа зле. Няма го вълшебния град, където всичко да си дойде на мястото в главата ти. Ако ти е тъпо, всичко, което виждаш също е тъпо. Знам това. Заглавията във вестниците, дори табелите по пътя, навсякъде пише: така си е, Джорджи, издърпай щепсела. И с това ще свърши.

— Слушай…

— Не, ти ме чуй. Отпуши си ушите. Остаряването е като да караш през сняг, който става все по-дълбок и по-дълбок. Ако пък случайно излезеш на равно, оказва се заледено и започваш да се въртиш. Това е животът. Няма снегорини, които да дойдат и да те изровят. Спасителният ти кораб просто няма да дойде, малката. Няма и лодки, за никого. Никога няма да спечелиш в тази надпревара. И не мисли, че някъде скрита камера те следи и някой те гледа как се бориш. Това е. Друго няма. Толкоз.

— Ти си нямаш представа какво става тук! — проплака тя.

— Така е, но знам какво става тук.