Той спря форда на няколко крачки и хвърли от упор четири горящи бутилки по големия прозорец до вратата на фургона. Всички попаднаха на място, като при първия удар се счупи и прозореца и самото шише, но още тогава отвътре пламна пердето.

Зад фургона беше паркиран един пикап. Той излезе от форда, опита да отвори вратата на пикапа и установи, че не е заключена. Запали фитила на една от бомбите си и я хвърли вътре. Пламъци полазиха моментално по седалката пред волана.

Върна се в колата и видя, че са останали само четири-пет бутилки. Той продължи напред, ухилен, треперещ от студ, с течащ нос, вмирисан на бензин.

Багер. Останалите бутилки бяха хвърлени отгоре му, като едва последната даде резултат, подпалвайки кабината.

Той погледна отново в кашона, спомни си, че вече е празен и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Начукахме им го, Фреди! — изкрещя той. — Нека духат сега идиотите!

Зад него в задавената от снега тъмнина, подредени в редица, пращяха на няколко места огньове, като избягал от самолетната писта сигнален сектор. От прозорците на фургона пламъците лудо пускаха дълги езици навън. Целият пикап се бе превърнал в огнена топка. Кабината на грейдера кипеше като котел. Но истинският шедьовър беше кранът, защото се извисяваше като бучащ жълт огнен фар, преливащ от светлина факел посред строителната площадка.

— Събаряйте ме сега! — провикна се той.

Наченки на здрав разум започнаха бавно да се възстановяват у него. Не се осмеляваше да се върне по пътя, по който беше дошъл. Не след дълго полицията щеше да е вече там, може би дори бяха вече тръгнали. Както и пожарната команда. Можеше ли да излезе напред, или бе в капан?

Удица „Херън“, може би щеше да се изкачи на улица „Херън“. Стръмнината беше под ъгъл 25 градуса, може би дори 30, и щеше да се наложи да разбие с форда бариерата, поставена горе от строителите, но знаеше, че няма метални перила до нея. Реши, че може би ще успее. Да. Можеше да го направи. Тази нощ той можеше да направи всичко.

Той тръгна с поднасящия и клатещ се форд към края на изкопа без включени фарове. Когато светлините на ул. „Херън“ се появиха горе вдясно, с поглед забит в скоростомера набра над четирийсет километра. Когато удари насипа, бе вдигнал близо шейсет. На половината път през склона, задните колела започнаха да превъртат и той превключи на по-ниска предавка. Двигателят снижи тона си и колата дръпна напред. Бе почти стигнал върха, когато задните гуми отново започнаха да превъртат, изстрелвайки назад като с картечница сняг, камъчета и замръзнала земя. За миг всичко изглеждаше под съмнение и тогава просто самата инерция, набрана от форда — с помощта на нечия воля, навярно — го изведе на равния път.

При удара с предницата на колата, чернобялата бариера изхвърча настрани. Тя се търкули надолу по склона, завъртайки снега около себе си подобно на захарен памук около пръчица. Той слезе от бордюра и шокиран осъзна, че е вече на нормална градска улица, като че ли нищо не се случило. Той превключи на нормалната предавка и продължи спокойно с петдесет километра в час.

Готвеше се да завие към дома си, когато се сети, че снегът може би нямаше да заличи оставяните от него следи през следващите два часа, а и повече. Вместо да завие по ул. „Крестолън“, той продължи по „Херън“, после по „Ривър“ и след това по Път 7. Движението там бе слабо, още откакто снегът бе завалял, но колите все пак бяха достатъчно, за да сдъвчат снега по пътя в кална киша.

Той се включи в потока от поели на изток коли и бавно увеличи скоростта си до шейсет километра в час.

Продължи още близо петнайсет километра по Път 7, после направи обратен завой и се насочи към ул. „Крестолън“. Няколко снегорини вече бяха излезли на пътя и приличаха на гигантски оранжеви мастифи със святкащи жълти очи. Няколко пъти погледна към строежа на 784, но в снежната виелица не успя да види нищо.

Преполовил пътя към дома си, той усети, че макар всички прозорци да бяха вдигнати и парното да бе усилено до максимум, в колата бе студено. Обърна се и видя дупката в страничното задно стъкло. На задната седалка имаше парчета от него и малко навят сняг.

Как е станало това? запита се той объркан. Дори и след упорито ровене в паметта си, не можа да си спомни нищо.

Зави по своята улица откъм северната й страна и се насочи направо към къщата. Тя го посрещна такава, каквато я бе оставил — с включената в кухнята лампа, която бе и единствената светлина на тъмната улица. Отпред нямаше паркирани полицейски коли, но вратата на гаража бе оставена отворена и това бе наистина глупаво от негова страна. Когато вали, вратата на гаража се затваря, винаги. Нали за това е и самият гараж — да държиш на сигурно място нещата си. Баща му някога бе казвал това. Баща му бе починал в гараж, също както брата на Джони, но Ралф Доус не се бе самоубил. Един съсед го бе намерил с градинската ножица във втвърдяващата му се лява ръка и малкия камък, върху който я точеше, до него. Типична смърт за средната градска класа. О, Господи, изпрати тази бяла душа в рая, където бурени не растат, а черните се държат на почтително разстояние.

Той паркира колата, свали вратата на гаража и влезе в къщата. Трепереше от изтощение и от преживяното напрежение. Часът бе три и петнайсет. Окачи палтото и шапката си в дрешника и вече затваряше вратата му, когато бе обхванат от нов ужас, разтърсващ като неочаквана глътка чисто уиски. Затършува по джобовете на палтото си и след малко дълбоко въздъхна, когато напипа ръкавиците си там, прогизнали от бензина и свити на малки топки.

Помисли да си направи кафе, но реши да го отложи за през деня. Бензиновите пари заедно с трудното нощно шофиране в снега вероятно му бяха докарали това тежко, пулсиращо главоболие, от което не можеше да се отърве. В спалнята си той се съблече и хвърли дрехите си на първия стол, без да си дава труд да ги сгъне. Мислеше, че ще заспи в момента, когато докосне възглавницата, но се оказа, че не е бил прав. Пристигнал вкъщи, както се предполагаше, в безопасност, той бе обзет от безсъние, от което не можеше да избяга. Ръка за ръка с него дойде и страхът. Щяха да го хванат и да го хвърлят в затвора. Снимката му щеше да излезе по вестниците. Хората, които го познаваха, щяха да клатят глава и да го обсъждат по кафенета и закусвални. Вини Мейсън щеше да каже на жена си, че още от самото начало е знаел, че Доус не е с