пълна с течност, така студена и непозната, че той едва сподави инстинктивното си желание да глътне част от нея. Изплю бензина с горчива гримаса, все още вкусвайки от неизвестната като смъртта течност с езика си. Наклони маркуча към легена на Мери и поток от розов бензин шурна на дъното. Потокът намаля до тънка струйка и той си помисли, че ще трябва да преживее същия ритуал още веднъж, но след миг пак се засили и вече остана постоянен. Бензинът падаше в легена със звук на уриниране в обществена тоалетна.
Той плю на пода, обра с език остатъка от бензина в устата си и плю отново. Така бе по-добре. Мина му през ума, че макар да бе използвал тази течност почти всеки ден през последните двайсет години от живота си, никога не бе влизал в толкова интимни отношения с нея. Единственият случай, когато фактически се бе докоснал до нея, бе при препълването на резервоара на малката му косачка „Бригс енд Стратън“. Изведнъж му стана приятно, че това се бе получило. Дори и горчивият привкус в устата му вече не бе тъй неприятен.
Върна се в къщата, докато легенът се пълнеше (навън вече валеше по-силно) и взе някои парцали от шкафа под мивката, където Мери държеше нещата си за чистене. Занесе ги в гаража и ги накъса на дълги ленти, които подреждаше на предния капак на форда.
Когато легенът се напълни до половината, той прехвърли маркуча в хромираната кофа, която обикновено използваше, за да разсипва пепел и грунд по пътеката пред гаража при поледица. Докато кофата се Пълнеше, той подреди двайсет бутилки от бира и сода в четири равни редици и напълни всяка три четвърти с бензин, използвайки фунията. Когато свърши и това, изтегли маркуча от резервоара и изсипа кофата в легена на Мери. Той се напълни почти до преливане.
Напъха по едно парче плат във всяка бутилка, запушвайки плътно гърлата им. Върна се вкъщи с фунията. Снегът се трупаше по земята на криволичещи, според прищевките на вятъра, линии. Пътеката пред гаража бе вече побеляла. Остави фунията в мивката и взе от шкафа капака за легена на Мери. Върна се с него в гаража и затвори плътно пълния с бензин леген. Отвори задната врата на форда и постави съда на седалката. Подреди бутилките с „коктейл Молотов“ в един от кашоните плътно една до друга, и те прилепнаха неподвижно там като войници, застанали мирно. Постави кашона на предната седалка, така че спокойно да го стига с ръка. После се върна в къщата, седна в креслото си и включи с дистанционното управление телевизора Зенит. Даваха „Филмът на седмицата този вторник“. Беше уестърн с Дейвид Янсен в главната роля. Според него, Дейвид Янсен изобщо не ставаше за каубой.
След филма той гледа как Маркъс Уелби излекува една девойка от епилепсия, която непрекъснато припадаше на обществени места, но не и след лечението на Уелби. След Маркъс пуснаха две реклами, едната за новия хеликоптер-играчка, а другата за албума с четирийсет и един от най-добрите спиричуъли, след което започнаха и новините. Синоптикът съобщи, че ще вали през цялата нощ и по-голямата част от следващия ден. Прикани зрителите да си седят у дома. Пътищата били опасни и повечето от снегорините щели да излязат чак след два часа през нощта. Силният вятър създавал условия за навяване на сняг и в общи линии, както намекваше синоптикът, през следващите ден-два времето щеше да е една грозна картинка.
След новините се появи и Дик Кевит. Той изчака да мине около половин час от това шоу и изключи телевизора. Значи, Орднър се опитвал да му лепне някакво престъпление, така ли? Е, ако фордът затъне, след като го извърши, Орднър ще може да е доволен. Все пак, мислеше си той, имаше добър шанс да успее. Фордът бе добра кола и задните гуми бяха с усилен грайфер.
Той си сложи палтото, шапката и ръкавиците пред входа на кухнята и се спря за момент. Разходи се из топло осветената къща и я огледа цялата — масата в кухнята, печката, дневната с чаените чашки по рафта, африканските виолетки в трапезарията. Почувства как прелива от обич и желание да запази всичко това. Представи си как стеноломното гюле пронизва всичко това, превръщайки стените в куп тухли, разбивайки прозорци и пръскайки парчета отломки по пода. Нямаше да позволи това да се случи. Чарли бе пропълзял по този под, направил бе първата си крачка в дневната, веднъж дори бе паднал по стълбите и бе изплашил до полуда побърканите си вече от страх родители. Стаята на Чарли сега бе превърната в кабинет на горния етаж, но именно там синът му за първи път бе получил своите главоболия и двойните образи, започнал бе да усеща странните миризми, понякога на печено свинско, друг път на горящо стъкло, или подострен молив. След като Чарли бе умрял, почти сто души бяха дошли да ги видят и Мери им бе поднасяла кекс и пай в дневната.
Той вдигна нагоре вратата на гаража и видя, че вече бе натрупал десетина сантиметра сняг, ситен и лек. Влезе във форда и запали двигателя. Около три четвърти от резервоара му бе пълен. Реши да остави колата да загрее в гаража и на тайнствената зелена светлина от уредите по таблото се замисли за Арни Уокър. Само парче маркуч, нищо друго. Би било като приспиване. Бе чел някъде, че отравянето с въглероден окис действа така. От него дори могат да ти поруменеят бузите, така че да изглеждаш бодър и здрав, пращящ от жизненост. Може…
Той потрепери, усещайки тръпките по гръбнака си и включи парното. Когато колата се затопли и той спря да трепери, превключи на задна скорост и излезе от гаража. Чуваше как бензинът се плиска в легена на Мери, което му напомни, че е забравил нещо.
Остави двигателят да работи на празен ход и се върна в къщата. В чекмеджето на масата имаше цяла кутия с картонени кибрити и той напълни джобовете си с може би двайсет. После отново излезе.
Пътят бе станал много хлъзгав. На някои места под пресния сняг бе останала ледена глазура и когато натисна спирачката на червения светофар на ъгъла на Крестолън и Гарнър, фордът поднесе и се завъртя почти перпендикулярно на пътя. Когато колата спря, сърцето му биеше лудо по ребрата. Без съмнение, това което правеше бе лудост. Ако го ударят отзад с всичкия този бензин в багажника, после ще може само да го изстържат с лъжичка и да го погребат в кутия от кучешка храна.
Това му бе останало от католическото християнство. Но едва ли някой щеше да го блъсне отзад. Движение нямаше почти никакво, а не се виждаха и никакви ченгета. Сигурно всички бяха паркирали по страничните пътища в засада.
Той зави предпазливо по Кенеди авеню, което за него продължаваше да си бъде улица „Дюмонт“, както бе и в действителност, докато на извънредна сесия през януари 1964 г. общинският съвет не бе променил името й. Улица „Дюмонт“ (Кенеди) минаваше през целия град от Уестсайд надолу и бе почти успоредна на строящото се удължение на 784 в продължение на близо 3 километра. Реши да кара по нея и после да завие наляво по улица „Гранд“. Около километър по-нагоре, ул. „Гранд“ изчезваше, както бе изчезнало и кино „Гранд“, мир на праха му. До следващото лято улица „Гранд“ трябваше да възкръсне под формата на надлез (един от трите, които бе споменал на Маглиоре), но това нямаше да бъде вече същата улица. Вместо киното отдясно, там щеше да има само шест — или не бяха ли осем? платна, пълни с коли, надпреварващи се по пътя. От радиото, телевизията и вестника без някакво съзнателно усилие, почти като чрез осмоза, той бе погълнал огромно количество информация за удължението на 784. Може би бе събрал цялата тази информация инстинктивно, както катеричката събира лешници. Знаеше, че строителните фирми, които бяха спечелили договора за пътя, почти привършваха работа за зимния сезон, но също така бе запомнил, че те очакват да приключат с всички
Той сви по ул. „Гранд“, и задницата на колата му се опита да поднесе. Насочи колата леко по посока на носенето, след това я върна в своята лента, водейки я плавно през почти девствения сняг — следите от последната преминала кола бяха вече неясни. Видът на толкова много пресен сняг по някакъв необясним начин го накара да се почувства по-добре. Хубаво беше да пътуваш, да
