действаш.

Докато напредваше по Гранд, поддържайки четирийсет километра в час, мислите му се прехвърлиха на Мери и теорията за греха, смъртен и простим. Тя бе възпитана като католичка, ходила бе в църковно начално училище и въпреки че до момента, в който се запознаха, тя вече бе изоставила повечето религиозни предразсъдъци, поне от интелектуална гледна точка, част от тях бяха навлезли твърде дълбоко в нея, за да може да ги забрави така лесно. Както казваше и самата Мери, монахините я бяха импрегнирали срещу всякакви покушения над тези идеи. След като пометна, майка й бе изпратила свещеник в болницата, за да може тя добре да се изповяда; и Мери се бе разплакала още при появата му. Той беше с нея, когато свещеникът дойде, с разпятието в ръка, и плачът на жена му бе разкъсал сърцето му, както само веднъж по-късно се бе случило.

Веднъж, по негова молба, тя му бе продиктувала цял списък от грехове — смъртни и простими. Въпреки че ги бе научила от катехизиса преди двайсет, двайсет и пет, дори трийсет години, списъкът изглеждаше (поне за него) пълен и безпогрешен. Все пак там се намесваше въпросът за тълкуването на всеки един от тях и с него той не можеше да се справи. Понякога дадено действие бе смъртен грях, друг път — само простим. Изглежда всичко зависеше от намеренията и целите на прегрешаващия. Съзнателното желание да извършиш зло. Тя ли бе изрекла това през тези отдавнашни техни разговори, или Фреди току-що го прошепна в ухото му? Това го озадачи и обезпокои. Съзнателното желание да извършиш зло.

В крайна сметка той бе определил за себе си двата големи несъмнено смъртни гряха: убийството и самоубийството. Един разговор по-късно, обаче, — не беше ли с Рон Стоун? Да, с него трябва да е било — бе внесъл малко неяснота и там. Според Рон, понякога (това му бе казал, докато пиеха в един бар преди поне десет години) самото убиване може да бъде и простим грях. Или даже изобщо да не е грях. Ако човек хладнокръвно реши да очисти някой, който е изнасилил жена му, това може да е само един простим грях. Или ако убиеш някого в справедлива война — точно така се бе изразил Рон, той почти можеше да го чуе в главата си след всичкото това време — това въобще може да не е грях. Според Рон, всички американски военнослужещи, убивали нацисти и японци през войната, можели да са спокойни за изхода от Страшния съд.

Така оставаше единствено самоубийството, онази съскаща дума.

Той вече наближаваше строежа. Имаше черно-бели бариери с кръгли святкащи рефлектори върху тях и оранжеви табели, които присветваха кратко и силно под фаровете му с думите: ПЪТЯТ ВРЕМЕННО СВЪРШВА ДОТУК. Или друг: ОТБИВКА — СЛЕДВАЙ ТАБЕЛИТЕ. Или друг: ЗОНА НА ВЗРИВНИ РАЗРУШИТЕЛНИ РАБОТИ. ЗАБРАНЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ЛИЧНИ РАДИОТЕЛЕФОНИ И СТАНЦИИ.

Той спря, остави двигателя да работи на празен ход, включи мигащите си габаритни светлини и излезе от колата. Отиде до черно-белите бариери. Оранжевите светлини правеха снега да изглежда по-дебел и абсурдно оцветен.

Спомни си, че се бе почувствал объркан и по въпроса за опрощението. В началото му се бе сторило сравнително просто: ако извършиш смъртен грях, получаваш смъртоносна рана, проклятие. Може да прославяш Дева Мария, докато езикът ти се откъсне, и пак да отидеш в ада. Но Мери бе казала, че това не винаги е тъй. Тук можеше да има изповед, изкупление на греха, ново посвещаване и т.н. Ставаше много неясно. Христос казал, че не може да има вечен живот в убиеца, но също така казал, „който и да си ти, ако вярваш в мен, не ще загинеш“. Който и да си ти. Библейската доктрина изглежда имаше толкова много пробойни и заобиколни пътища, колкото и в нарочно зле стъкмен договор от някой опитен адвокат. Освен, когато ставаше въпрос за самоубийството, разбира се. За самоубийство не можеш да се изповядаш или да получиш опрощение, или да се разкаеш, защото с този акт сребърната нишка, свързваща ни с действителността, се прерязваше и човек политаше надолу евентуално към другите светове, каквито и да са те. А, колкото се отнася…

Но защо, все пак, се бе замислил за това? Той не смяташе да, убива никого, а и въобще нямаше намерение да се самоубива. За самоубийство никога дори не си бе помислял. Поне до съвсем наскоро.

Той гледаше напред изправен до бариерата и отвътре го обхващаше студ.

Машините се виждаха по-надолу, загърнати в сняг под извисилия се нагоре кран. Самотен и застинал, той излъчваше някакъв смразяващ страх. Със стърчащите железа на скелета си в снежната тъмнина, машината му напомняше за онова насекомо — богомолката, точно по време на молитва, внезапно изпаднала в период на зимна летаргия.

Той премести една от бариерите от пътя. Върна се, влезе в колата и включи на първа скорост. Колата допълзя до ръба на големия изкоп, чийто склонове бяха нашарени от високите бразди, издълбани от големите камиони, минавали многократно по-рано. След като отдолу имаше пръст, вероятността тежката му кола да занесе бе още по-малка. Когато стигна на дъното на изкопа, остави двигателя да работи на празен ход и изключи светлините на колата. Изкачи се обратно но склона и върна бариерата на предишното й място. После се върна долу.

Отвори задната врата на форда и извади от там легена на Мери. Обиколи колата и го остави на пода под кашона с бутилките запалителна течност. Отвори белия капак на легена и като си тананикаше леко, натопи всеки фитил в бензина. След като свърши това, взе легена, отиде до крана и, като внимаваше да не се подхлъзне, се изкачи до кабината. Възбуждаше се все повече и повече, сърцето му биеше учестено, а гърлото му бе стегнато от обхващащото го екзалтираност.

Поля с бензин седалката, ръчката за скоростите, контролните уреди. Стъпи отвън на тясната вита стълбичка около двигателя на крана и изля останалия бензин върху защитната му обвивка. Въглеводородното ухание изпълни въздуха около него. Течността прогизна ръкавиците му и, стигнала до пръстите, почти моментално ги вцепени. Той скочи долу, свали ръкавиците си и ги прибра в джоба на палтото. Изтърва първата кутийка кибрит от пръстите си, безчувствени като от дърво. Хвана здраво втората кутийка, но вятърът изгаси първите две клечки. Обърна се с гръб към вятъра, приведе се над кибрита и успя да запали следващата клечка. Доближи я до останалите и те изсъскаха в нов пламък. После хвърли горящия кибрит в кабината.

Първо помисли, че клечките трябва да са угаснали, защото нямаше никакъв ефект. Но после дойде и мекият звук на взрива — бууп! — и от кабината лумнаха бясно мощни пламъци, принуждавайки го да отстъпи две крачки назад. Той прикри очи от яркото оранжево цвете, които разцъфваше пред него.

Огънят пропълзя от кабината в тънка нишка до двигателя, спря там за миг, като че ли да помисли и после продължи навътре. Този път взривът не бе мек. КА-ПЛУМММ! И в същия миг защитната обвивка на двигателя литна високо нагоре във въздуха и въртейки се, почти се изгуби от погледа му. Нещо просъска край главата му.

Гори, помисли си той. Наистина гори!

Той запрескача в някакъв тромав танц около крана, лицето му бе изкривено в екстаз, толкова мощен, че всяка от чертите му можеше да се пръсне и падне от него, разбита на хиляди усмихнати частици. Ръцете му, свити в юмруци, запрелитаха из въздуха.

— Ураа! — крещеше той във вятъра и вятърът му отвръщаше. — Ураа, паднахте ми, ураа!

Той хукна към колата, подхлъзна се на снега и падна. Това може би му спаси живота, защото в този миг, резервоарът на крана избухна, пръскайки отломки в радиус от петнайсет метра. Горещо парче метал се заби в десния прозорец на форда, пробивайки без усилие гладка дупка с паяжина от пукнатини в него.

Той стана, целият покрит със сняг, и се добра до волана. Сложи пак ръкавиците си — отпечатъци от пръсти, — но от този миг нататък всякаква мисъл за предпазливост го напусна. Запали колата, като едва успя да завърти ключа с безчувствените си пръсти, и тръгна с превъртане на гумите и „изфорсиране“, както бяха наричали това като деца, когато целият свят изглеждаше млад. Задната част на колата поднесе ту наляво, ту надясно. Кранът гореше бясно, по-добре, отколкото изобщо би могъл да си представи, кабината бе самия ад, а голямото й предно стъкло бе изчезнало.

— Гори проклетото! — извика той. — Ех, Фреди, гори!

Той мина с форда като с шейна покрай крана, докато огънят превръщаше лицето му в двуцветна призрачна карнавална маска. Заблъска панела с уредите пред себе си и на третия път успя да улучи бутона на запалката. Останалите машини сега бяха вляво от него и той свали стъклото си. Легенът на Мери се люшкаше напред-назад на пода, а бутилките от бира и сода тракаха трескаво една в друга, докато колата