важното решение, което се очаква да вземеш е кога да поръчаш дъвки и кога — шоколад. И Орднър ще се погрижи това да остане така, докато си в корпорацията.

Предколедното настроение, ако такова е имало, се бе пресякло в очите на Вини. Той стискаше пакетите си достатъчно здраво, за да скъса хартията им, а очите му бяха посивели от яд. Млад мъж, прекрачващ прага уверено, подсвирквайки си на път за среща с най-страшното си гадже, намерил и четирите гуми на новата си спортна кола нарязани — така изглеждаше Вини в момента. И той не ме слуша. И на магнетофон да се запиша, пак няма да ми повярва.

— Излиза, че си действал мъдро — продължи той. — Не зная какво говорят за мен хората сега…

— Казват, че си луд, Барт — тихо и враждебно каза Вини.

— Въпрос на начин на изразяване. Смяташ, че си прав. Но грешиш. Ти вече си приказвал пред тях, а те не предлагат важна работа на някой, който веднъж е пропял дори и по адрес на някой като мен, дори и ако си имал право, дори и ако корпорацията е щяла да пострада, ако беше мълчал. Онези на четиринайсетия етаж, Вини, са като лекари. И както лекарите, така и те, не искат да чуват, че някой е разнасял по етажите, как колегата е провалил някоя операция просто защото бил пийнал повечко на обед.

— Ти май наистина си решил да ме свършиш, а? — каза Вини. — Но аз вече не работя за теб. За това иди и си пускай отровата върху някой друг.

Дядо Коледа се връщаше с огромна чанта, метната на рамо, смеейки се гръмогласно и оставяйки диря от весели дечица след себе си, като весела пушилка след автомобил.

— Вини, Вини, отвори очи. Те само подслаждат горчилката. Разбира се, че ще вземаш единайсет хиляди тази година, а догодина може да ги вдигнат и до четиринайсет. Но къде ще си след дванайсет години, когато една скапана кола ще струва трийсет цента? Погрижи се за новото дюшеме, виж доставката на столовете, събери рулоните от онзи погрешно изпратения филм… Това ли искаш да правиш, когато удариш четирийсетте? И да нямаш нищо пред себе си, освен надеждата, че ще те изпратят със златен часовник?

— По-добре ще съм, отколкото ти сега — каза Вини и се обърна рязко и почти се блъсна в Дядо Коледа, който изръмжа изпод мустак нещо като що не гледаш отпреде си, бе.

Той последва Вини. Изпънатите черти на лицето на Вини говореха, че част от думите му стигат до него, въпреки защитните барикади. Боже, Боже, помисли си той, дано да успея.

— Остави ме на мира, Барт. Разкарай се.

— Зарежи Тази работа — повтори той. — Ако чакаш до лятото, може да бъде твърде късно. Работни места ще се търсят като игла в копа сено, ако тази енергийна криза не свърши, Вини. Това може да е последният ти шанс…

— Казвам ти за последен път, Барт — предупреди го Вини.

— Хвърляш си бъдещето на вятъра, Вини. Животът е твърде кратък за подобни грешки. Какво ще кажеш на дъщеря си, когато…

Вини стовари юмрука си върху окото му. Бяла светкавица от болка светна в главата му и той залитна назад, разпервайки ръце. Децата, които бяха следвали Дядо Коледа, се обърнаха, щом неговите пакети литнаха — ох, и шахът на Анди — и се пръснаха по земята. Той удари неволно един рафт с детски телефони, които се свлякоха на земята. Някъде, някакво момиченце изпищя като ранено животинче и той си помисли: Не плачи, малкото ми, аз съм само един стар глупав Джордж и в момента падам на земята. Това напоследък често ми се случва вкъщи, а някой друг, вероятно Дядо Коледа, изруга и се провикна за полицая на магазина. В следващия миг той бе на пода сред телефоните — играчки, които бяха заредени с батерия и с лента, така че една, попаднала недалеч от ухото му, започна да повтаря безконечно: „Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш ли да отидеш на цирк? Искаш…“.

Острият звън на телефона го извади от неспокойната му следобедна дрямка. Сънувал бе, че млад учен е открил как с лека промяна в атома на фъстъците Америка можеше да произвежда неограничени количества нискооловен бензин. Всичко изглеждаше прекрасно и в личен, и в обществен план и целият сън бе пропит от една радостна атмосфера. Телефонният звън беше като някакъв контрапункт, който все повече се разрастваше, докато накрая помете целия сън със силата на неприветливата си реалност.

Той стана от дивана, отиде до телефона и поднесе слушалката към ухото си.

— Ало?

— Здравей, Барт. Том е.

— Я, Том. Как си?

— Добре съм. Виж, Барт, смятах, че искаш да знаеш за това — утре ще събарят Синята Панделка.

Очите му щяха да изскочат От орбитата си:

— Утре? Не може да бъде. Че те… по дяволите, та вече почти е Коледа.

— Точно затова.

— Но те още не са стигнали до нея.

— Тя е единствената промишлена сграда на пътя им — каза Том. — Ще я бутнат утре, преди да излязат във ваканция за Коледа.

— Сигурен ли си?

— Да. Казаха по новините тази сутрин в това предаване „Един ден в града“.

— Ще отидеш ли да гледаш?

— Да — каза Том. — Твърде голяма част от живота си прекарах под тази купчина, за да мога да остана вкъщи.

— Тогава, ще се видим там.

— Ще се видим.

Той се поколеба за момент:

— Виж, Том. Трябва да ти се извиня. Синята Панделка сигурно няма да тръгне вече, нито в Уотърфорд, нито някъде другаде. Ако съм те прекарал наистина…

— Не, не, не ме боли. Завеждам поддръжката в „Светлочист“. По-къс работен ден, по-добри пари. Май излезе, всяко зло за добро.

— Как е там?

Том въздъхна на другия край:

— Не е твърде добре — каза той. — Но вече прехвърлих петдесетте. Всяка промяна е трудна. Същото би било и в Уотърфорд.

— Том, това, което направих…

— Не ми говори за това, Барт… — каза Том с неудобство. — Това си е между вас двамата с Мери. Така е.

— Добре.

— А ти… как я караш?

— Бивам. Имам някои планове.

— Това е добре — каза Том и последва една толкова дълга пауза, че той вече смяташе да му благодари за обаждането и да затвори, когато Том добави: — Стийв Орднър поиска да поговорим за теб. Дойде направо тук вкъщи.

— Така ли? Кога?

— Миналата седмица. Вдигнал ти е мерника, Барт. Все питаше дали някой от нас е знаел какво готвиш за завода в Уотърфорд. Но не беше само това. Питаше и всякакви други странни неща.

— Какви?

— Ами, дали не си вземал нещо от пералнята вкъщи, канцеларски материали или каквото и да е. Дали не си теглил от касата, без да представиш фактура. Или пък да си си минавал прането за сметка на фирмата. Запита ме дори дали не си бил в комбина с мотелите.

— Виж ти, гадникът — каза той замислено.

— Казвам ти, Барт, търси да надуши нещо гнило, та да може да заведе углавно дело срещу тебе.

— Няма да може. Панделката беше семеен бизнес, ти знаеш. А семейството вече го няма.

— Няма го отдавна — каза Том равно. — Откакто Рей Таркингтън умря. Не знам някой друг да ти е