Маями, преди това — във Фонтебло, а пък по-рано в Хонолулу. Никой не може да си позволи това с една инженерска пенсия. Така че не ми излизай с този номер за бедните старци, Мери…

— Престани, Барт. Чак толкова завист…

— Да не говорим за Кадилака Гран де Вил и за караваната Бонвил. С коя от двете коли ходят да си вземат купоните?

— Престани! — изсъска му тя с изпънати по малките й бели зъби устни, стиснала здраво с пръсти ръба на масата.

— Извинявай — измърмори той. — Обедът идва.

Напрежението между тях се поразреди малко, докато сервитьорът поставяше пред всеки неговия андибургер и пържените картофи. После добави и малко грах, заедно с каша от пресен лук и се оттегли. Известно време се хранеха, без да продумат, съсредоточени да не изтърват нещо в скута си или извън чинията. Интересно, колко ли брака са били спасени от андибургери, почуди се той. И то единствено, благодарение на провиденческата им особеност, че когато ги ядеш, трябва да мълчиш.

Тя остави своя наполовина изяден, обра устата си със салфетка и каза:

— Помня ги все така хубави. Барт, можеш ли да предложиш нещо разумно за това как да я караме занапред?

— Разбира се — отвърна той ужилен. Но нямаше представа какво може да е това. Ако беше обърнал още едно двойно, може би щеше да го измисли.

— Искаш ли да се разведем?

— Не — каза той. Имаше нужда от нещо по-позитивно.

— Искаш ли да се върна при теб?

— А ти искаш ли го?

— Не зная — каза тя. — Искаш ли да ти призная нещо, Барт? Безпокоя се за себе си за първи път от двайсет години насам. За първи път се грижа сама за себе си от двайсет години. — Тя понечи да си вземе от андибургера, но остави хапката си в чинията. — Знаеш ли, че на времето почти бях решила да не се омъжа за теб? Това някога минавало ли ти е през ума?

Изненадата, изписана на лицето му, изглежда бе достатъчно добър отговор.

— Не съм и смятала, че ще си го помислиш. Бях бременна, така че, естествено, исках да се оженим. Но част от мен се противеше. Нещо ми казваше, че това ще е най-голямата грешка в живота ми. Така се пекох на бавен огън в продължение на три дни, като повръщах всяка сутрин, когато се събуждах, за което те мразех и си ги мислех какви ли не. Да избягам. Да направя аборт. Да родя детето и да го дам за осиновяване. Да го родя и да го задържа. Но накрая реших да действам разумно. Разумно — изсмя се тя, — А после все пак пометнах.

— Да, пометна — промълви той. Предпочиташе разговорът да вземе друга насока. Струваше му се, че отваря някаква стара врата само за да стъпи в помия.

— Но аз бях щастлива с теб, Барт.

— Наистина ли? — попита той автоматично. Усети, че вече не го сдържа в ресторанта. Нищо не излизаше. Поне за него.

— Но в брака при жените настъпва нещо, което мъжът не познава. Помниш ли, че като малък никога не си се притеснявал за родителите си? За теб, те трябваше да са на мястото си и те просто си бяха там, както храната, дрехите, топлината.

— Да, така е.

— А аз взех, че забременях. И за три дни пред мен се откри цял един нов свят. — Тя се бе навела над масата с неспокойни, блестящи очи и той, шокиран, бавно започна да осъзнава, че всичко това бе важно за нея. По-важно от срещите с бездетните й приятелки или избора на нов панталон в магазина или неизвестността за това с коя знаменитост ще говори Мърв Грифин в четири и половина. Това бе за нея важно и това ли бе в действителност единствената й важна мисъл за двайсет години брак? Наистина ли беше така? Тя почти бе признала, че е така. Боже мой, двайсет години. Внезапно почувства, че му се гади. Толкова повече му харесваше онази Мери, която бе вдигнала празната бутилка от другата страна на шосето и му махаше весело.

— Виждах се като независим човек — казваше тя. — Самостоятелен човек, който никому не е длъжен да дава обяснения или да се подчинява. Без да има някой наоколо, който да се опитва да ме промени, защото знаех, че мога да бъда променена. Знаех за тази си слабост. Но бях готова да съм независима, дори и когато няма на кого да се опреш в нужда, когато си болен или изплашен, или без пари. И реших да действам разумно. Като майка ми, и като нейната майка… Като приятелките ми. Бе ми омръзнало да съм младоженка, която все се опитва да сграбчи букета. И казах „да“, както очакваше и ти и всичко тръгна. Проблеми нямаше, а когато пометнах и когато Чарли умря, ти беше до мен. Ти бе винаги добър с мен. Помня това и съм ти благодарна. Но аз живеех в една запечатана среда. Бях спряла да мисля. Въобразявах си, че мисля, но това не беше така. И сега ме боли, когато се замисля. Боли! — тя го погледна отново с негодувание, Но след минута то изчезна от погледа й. — Затова те моля да помислиш вместо мен, Барт. Какво да правим сега?

— Ще си намеря работа — излъга той.

— Работа.

— И ще отида на психиатър. Ще потръгне, Мери. Наистина. Нещо бе станало с мен, но ще се оправя. Ще…

— Искаш ли да се върна вкъщи?

— След седмица — две, разбира се. Трябва ми само малко време да…

— Вкъщи? Какви ги говоря? Нали ще ни събарят. За какъв дом говоря? Божичко — изстена тя. — Каква бъркотия. Защо ти трябваше да ме вкарваш в тая идиотска ситуация?

Не можеше да я приеме такава. Това не бе тази Мери, която познаваше. Не беше.

— Може би няма да ни събарят, все пак — каза той и взе ръката й в своята през масата. — Може би няма да ни събарят, Мери. Може да размислят. Ако отида при тях да поговорим и им обясня положението, може просто…

Тя измъкна рязко ръката си от неговата. Гледаше го с истински ужас.

— Барт — прошепна тя.

— Какво… — той спря по средата несигурно. Какво бе казал? Какво можеше да е казал, та тя да изглежда така ужасно?

— Знаеш, че ще съборят къщата. Знаеш го толкова отдавна. И ние пак седим тук и тъпчем на едно място…

— Не. Не си права — каза той. — Ние… ние… — Но какво всъщност правеха те? Почувства се абсолютно нереално.

— Барт, трябва да тръгвам.

— Ще си намеря работа.

— Ще ти се обадя. — Тя стана бързо, удряйки с бедрото си масата, при което приборите леко звъннаха.

— За психиатъра, Мери. Обещавам ти…

— Мама ме помоли да мина край магазина…

— Върви тогава — изкрещя той, при което от околните маси няколко глави се обърнаха. — Изчезни оттук, кучко такава. Ти взе най-хубавото от мен, а с какво ме остави? Една къща, която общината ще срути. Дано никога не те видя!

Тя избяга навън. В залата стана ужасно тихо и това продължи цяла вечност. След това бръмченето на разговорите пак започна. Той прогледна изядения си наполовина хамбургер, треперещ и уплашен, че ще повърне. Когато почувства, че стомахът му се успокоява, плати сметката и излезе, без да поглежда настрани.

Предната вечер той бе съставил (пиян) списък на хората, за които трябваше да купи коледни подаръци и сега в града се бе заел да изпълни, макар и в съкратен вид, този план. Пълният списък се бе оказал ферман