предновогодишен развод. Божичко! Той почти се засмя от радост.

— Ще хапна вкъщи.

— Можеш да дойдеш тук — каза тя. — Ще сме само двамата.

— Не — каза той замислено и после добави по-твърдо, — по-добре да не идвам. По празници чувствата често излизат извън контрол.

Тя също кимна замислено.

— И ти ли ще си сама тук?

— Може да отида у Боб и Джанет. Но, сигурен ли си, че не искаш да дойдеш тук?

— Да.

— Ами, тогава… — не довърши тя, но изглеждаше облекчена.

Изпрати го до вратата, където си размениха една хладна целувка.

— Ще ти се обадя.

— Да не забравиш.

— И поздрави Боби от мен.

— Добре.

Той бе преполовил пътеката към колата си, когато тя извика:

— Барт! Барт, почакай малко! Той се извърна почти уплашено.

— Щях да забравя — каза тя. — Уоли Хемнър се обади и ни покани на новогодишното си парти. Съгласих се от името и на двама ни. Но, ако не искаш…

— Уоли? — смръщи се той. Уоли Хемнър бе може би единственият им приятел, живеещ извън техния район на града. Работеше за една местна рекламна агенция. — Той не знае ли, че сме… разделени?

— Знае, но нали го познаваш Уолт. Подобни неща не го впечатляват особено.

Тук тя бе права. Дори само при мисълта за Уолтър той обикновено се усмихваше. Уолтър, който вечно се кълнеше, че ще зареже рекламата и ще се отдаде на авангардна архитектура. Автор на мръсни стихчета и дори още по-мръсни пародии на популярни мелодии. Два пъти разведен и добре оскубан и двата пъти. Понастоящем импотентен, ако можеше да се вярва на клюките, а според него в този случай можеше. От колко време не се бяха виждали с Уолт? Четири месеца? Шест месеца? Отдавна.

— Това може да е интересно — каза той и чак тогава друга мисъл помрачи челото му.

Тя я прочете по лицето му, само както тя можеше и каза:

— Няма да има хора от пералнята.

— Те се познават със Стийв Орднър.

— Е, да, но точно него… — тя сви рамене, за да покаже, че едва ли той ще бъде поканен, и се хвана за лактите леко потрепервайки. Температурата навън бе паднала до минус четири градуса.

— Ти, по-добре се прибирай — каза той. — Ще замръзнеш.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не зная. Ще помисля. — Той я целуна пак, този път по-силно и тя, отвърна на целувката му. В миг като този, бе готов да съжалява за всичко, — но и от съжалението бе вече клинично отдалечен.

— Весела Коледа, Барт — каза тя и този път той видя, че тя тихо плаче.

— Догодина ще е по-добре — каза той успокоително, но без да може да открие някакъв смисъл в думите си. — Бягай вкъщи, преди да си хванала пневмония.

Тя влезе в къщата, а той тръгна с колата, като продължаваше да си мисли за новогодишното парти на Уоли Хемнър. Реши, че ще отиде.

Той намери една малка работилница в Нортън, където се съгласиха да му сменят задното стъкло за деветдесет долара. Когато запита майстора дали ще работи в деня преди Коледа, той му отвърна:

— Ааа, не се отказвам. Пари да ми дават, не оставам вкъщи.

По пътя към работилницата бе спрял до една пералня на самообслужване и бе сложил дрехите си в две машини. По навик завъртя барабаните, за да види в какво състояние бяха ремъците и после внимателно разпредели дрехите си така, че при центрофугирането, пералните да не изключат автоматично от претоварването. Спря се, леко усмихнат. Човек може и да излезе от пералня, Фред, но пералнята от човека — не. Нали, Фред? Фред? Е, върви на майната си, тогава.

— Сериозна дупка — каза майсторът, надничайки през пропуканото под формата на паяжина стъкло.

— Снежна топка — каза той. — С камък по средата.

— Да — каза той. — Зверчета малки.

Когато прозорецът беше готов, той се върна обратно в пералнята, сложи дрехите си в сушилната машина и пъхна трийсет цента в отверстието. Седна и взе оставения от някой вестник. Единственият клиент в пералнята, освен него, бе някаква млада жена с изнурен вид и очила с телени рамки. По червеникавата й коса имаше и руси кичури, а в ръцете си държеше малко момиченце, което бе побесняло.

— Искам си шишенцето!

— По дяволите, Рейчъл…

— ШИШЕНЦЕТО МИ!

— Татко ще те натупа, като се върнем вкъщи — обеща решително младата жена, — после — направо в леглото.

— ШИШЕЕЕЕЕТО МИ!

Защо й трябва на млада жена да си боядисва косата на кичури, помисли си той и хвърли поглед на вестника. Заглавието беше: ПО-МАЛКО ПОКЛОННИЦИ ВЪВ ВИТЛЕЕМ. ИЗКАЗВАТ СЕ ОПАСЕНИЯ, ЧЕ НА ЗЕМЯТА ЩЕ СЕ СТОВАРИ БОЖИЯТ ГНЯВ. В долната част на първа страница, кратко съобщение привлече вниманието му и той го прочете бавно:

УИНТЪРБУРГЕР ЗАЯВЯВА, ЧЕ ВАНДАЛСКИ АКТОВЕ НЯМА ДА БЪДАТ ТЪРПЕНИ. Виктор Уинтърбургер, кандидатът на Демократическата партия за депутатското място на покойния Доналд П. Неш, който загина в автомобилна катастрофа в края на миналия месец, заяви вчера, че актове на вандализъм, подобни на този, с който миналата сряда бяха причинени щети за близо 100 000 долара на строителната площадка на магистрала 784, не могат да бъдат толерирани в „един цивилизован американски град“. Изявлението на Уинтърбургер бе направено по време на официална вечеря на Американския легион, за което кандидатът получи овации на крака.

„Виждали сме какво става по другите градове, каза Уинтърбургер, обезобразените автобуси, влакове от метрото и сгради в Ню Йорк, строшените прозорци и вандалски порутените училища в Детройт и Сан Франсиско, рушене на обществени сгради, музеи, галерии. Ние не можем да допуснем най-великата страна на света да бъде прегазена от хуни и варвари.

Полицията бе извикана в района на строителните работи до ул. «Гранд», когато няколко експлозии и пожари са били забелязани от…“ (продължава на стр. 5)

Той сгъна вестника и го постави върху купчината омазнени списания. Пералнята бръмчеше ли бръмчеше с ниската си приспивна песен. Хуни. Варвари. Те бяха хуните. Те събаряха, късаха и изхвърляха хората от домовете им, унищожавайки живота им с един замах, както момче би разбило с ритник малък мравуняк…

Младата жена повлече навън от пералнята дъщеря си, която продължаваше да плаче за шишето си. Той притвори очи и задряма, докато чакаше сушилнята да завърши цикъла си. След няколко минути той скочи като ужилен с впечатлението, че чува камбаните на пожарната команда, но се оказа, че това бе само някакъв Дядо Коледа от Армията на спасението, който бе заел мястото си пред входа на пералнята. На излизане от залата, той хвърли всичките дребни монети от джоба си в кутийката на Дядо Коледа.

— Бог да ви благослови — каза Дядо Коледа.

Телефонът го събуди около десет сутринта. Той с мъка вдигна слушалката на деривата в спалнята си,