— Не — промърмори той. — Не можеш да ми го пожелаеш. Не можеш.

Той скъса, писмото на малки късчета и ги хвърли в кошчето за боклук.

Същата нощ, седнал пред телевизора Зенит, той потъна в спомени за това как двамата с Мери бяха разбрали преди почти четирийсет и два месеца вече, че Бог бе решил да прокара малка пътна мрежа през мозъка на техния син Чарли.

Името на лекаря бе Янгър. По дипломите, висящи в рамки по приятно боядисаните стени в кабинета му, можеха да се прочетат още по един ред букви след фамилното му име, но той бе разбрал със сигурност поне това, че Янгър е невролог; с бърз мозък и без заболявания.

Двамата с Мери бяха отишли при него по собствената му молба един топъл юнски следобед, деветнайсет дни, след като Чарли бе приет в болницата. Той беше приятен на вид мъж, на възраст около четирийсет и пет и физически в добра форма, вероятно в резултат на много голф, игран без електромобил за разходки по игрището. Кожата му бе придобила тъмнозлатист загар. Ръцете на доктора го бяха пленили. Бяха огромни и тромави на вид, но не спираха да се движат по бюрото — ту вземаха някой молив, ту запрелистваха бележника с програмата му, или играеха безцелно по сребърния поднос за писма, — и то с някаква гъвкава пъргавина, която на моменти отблъскваше.

— Синът ви има тумор в мозъка — каза той. Гласът му бе равен, без някаква интонация, но очите му ги наблюдаваха много внимателно, като че ли току-що бе хвърлил бомба със закъснител.

— Тумор — повтори Мери тихо, без да може да го разбере.

— Каква е опасността? — попита той лекаря. Симптомите се бяха развили през последните осем месеца. Най-напред главоболията, в началото — редки, но после — все по-чести. След това, двойните образи, които виждаше за известно време, особено след физическо натоварване. След това, и от което Чарли се срамуваше най-много, подмокрянето по време на сън. Те обаче не го бяха завели при семейния лекар, докато не настъпи онази кратка, но ужасяваща слепота в лявото му око, почервеняло като домат, и то така, че истинският му син цвят бе изчезнал. Семейният лекар го бе завел на изследвания, по време на които бяха се появили и останалите симптоми: тайнствени миризми на портокали и подострени моливи; безчувственост в лявата ръка; бълнуване.

— Зле е — каза Янгър. — Трябва да се подготвите за най-лошото. Неизлечимо е.

Неизлечимо.

Думата долетя през годините до него като току-що изречена. Никога не бе смятал, че думите могат имат вкус, но тази наистина имаше. Беше горчива, но и сочна в същото време, като мухлясал хамбургер съвсем леко изпечен.

Неизлечимо.

Някъде, обясняваше Янгър, дълбоко в мозъка на Чарли имало група увредени клетки, долу-горе с размера на орех. Ако тези клетки бяха отпред, или например, на масата, би било лесно да се смажат с един удар. Но те бяха скрити. Бяха дълбоко в плътта на съзнанието на Чарли и продължаваха да растат, като го правеха непонятен.

Един ден, скоро след като го бяха приели в болницата, бе посетил Чарли в стаята му по време на обедната си почивка. Говориха за бейзбол и по-точно за това дали ще могат да отидат да гледат финалите, ако градският отбор се класира.

Чарли тогава бе казал:

— Ако запазят добрите си мммммм ммммм ммммм добрите си пичъри ммммм нн ммммм отборът ммммм…

Той се бе навел напред:

— Какво има, Фред? Не се притеснявай. Очите на Чарли бяха изскочили диво напред.

— Фред? — прошепна Джордж. — Фреди… ? — Мамичкатипедерасткагрознакурвепскаидиотска! — изкрещя синът му от чистото бяло болнично легло. — Путколизецразнебитенсговненгъз…

— СЕСТРА! — бе изкрещял той, докато Чарли припадна. — ЗА БОГА СЕСТРА!

Същите онези клетки го бяха накарали да изприказва тези думи. Малко топче клетки, да кажем, колкото средноголям орех. Веднъж, нощната сестра каза, че близо пет минути крещял думата кученце. Пак клетките. Колкото орех от градината. Караха сина му да крещи като полудял хамалин, да си подмокря леглото, стягаха главата му в клещи, или не му дадоха през цялата първа гореща юлска седмица да си помръдне лявата ръка.

— Погледнете — бе казал д-р Янгър в онзи ясен, идеален за голф юнски ден и бе разтворил рулото с графиката на мозъчната активност на сина им. Извади и една графика от нормален, здрав мозък, но всъщност нямаше нужда. Той погледна това, което ставаше в главата на сина му и пак усети онзи горчив, но сочен вкус в устата си. На хартията неравномерно бяха изрисувани остри върхове и стръмни долини подобно на зле очертани шипове.

Неизлечимо.

А, видиш ли, ако това купче увредени клетки бе решило да порасне на повърхността на мозъка на Чарли, с една лека операция то би могло да се отстрани. Меко и леко, както казваха като деца. Но наместо това, то се бе образувало дълбоко навътре в мозъка и растеше с всеки изминат ден. При опит да се направи нещо със скалпел, лазер, или каквото и да е, мозъкът щеше да се превърне просто в една мръвка. Без подобен опит, скоро трябваше да поръчват ковчег за тяхното момче.

Д-р Янгър обясняваше всичко това доста общо, прикривайки безизходицата с мека пяна от термини, която и без това бързо щеше да падне. Мери продължаваше да клати глава недоверчиво и объркано, но той бе разбрал всичко добре и докрай. Първата му мисъл, светла и ясна, която после никога нямаше да си прости, бе: Слава Богу, че не се случи с мен. И странният вкус в устата му отново се появи и той започна да тъжи за сина си.