Пред печката и мивката бе опъната дълга маса с покривка, която вече бе плътно покрита с повече или по-малко пълни и празни бутилки и чаши. Пепелниците вече преливаха от угарки. В мивката бяха събрани три кофи за лед, пълни с топчета и кубчета. Над печката бе закачен голям плакат, на който Ричард Никсън седеше със слушалки на главата, а кабелът на слушалките му излизаше от задника на едно магаре. Отгоре пишеше: НИЕ ЧУВАМЕ ПО-ДОБРЕ!

Вляво някакъв мъж със закърпени на седалището широки панталони и с чаша във всяка ръка (водна чаша, пълна изглежда с уиски, и голяма халба с бира) разказваше виц на групата пред него.

— И влиза човекът в бара и маймуната сяда до него на бар плота. Поръчва си той бира и като му я донесли, попитал: „На кого е тази маймунка? Симпатяга е.“ А барманът отговоря: „А, тази ли? На пианиста е.“ Обърнал се човекът…

Той си наля питие и се огледа за Уолт, но той вече бе на вратата, за да поздрави някакви новодошли гости — млади мъж и жена. Мъжът носеше огромна шофьорска шапка, вързана под брадичката му, очила и едновремешна автомобилна куртка. На гърдите й пишеше: НЕ СЛИЗАМ ОТ КОЛАТА СИ. Няколко души вече се смееха гръмогласно, а Уолтър направо виеше. Каквото и да стоеше зад този екип, изглежда започваше отдавна.

— … и човекът казал на пианиста: „Знаете ли, че вашата маймуна току-що ми се изпика в бирата?“ А пианистът го погледнал и му отговорил: „Не, но ако изтананикате началото ще го докарам и това.“ Очакваният бурен смях. Мъжът с широките панталони отпи от уискито си и го загаси с глътка бира.

Той си взе питието и навлезе в затъмнената дневна, прокрадвайки се зад гърба на Тина Хауърд, преди тя да успее да го види, за да се впуснат в дългата игра на „Къде са те сега“. Струваше му се, че тя бе от тези жени, които знаеха до най-малки подробности съдбата на онези техни съученици, които имаха някакви проблеми — разводи, нервни кризи, присъди — докато останалите, които имаха повечко късмет, за нея не съществуваха.

Някой вече бе сложил на грамофона неизбежния албум с рокендроли от 50-те години и петнайсетина двойки се бяха впуснали в лудешко и слабо танцуване. Той видя Мери да танцува с висок слаб мъж, когото бе виждал, но не можеше да си спомни кога. Джак? Джон? Джейсън? Той поклати глава. Не можеше да си спомни името му. Мери бе с рокля, която никога не бе виждал по-рано. Цялата се закопчаваше отстрани и достатъчно копчета бяха оставени свободни, така че да се открива хубавата гледка на обутия й в найлонов чорап крак до над коляното. Той потърси в себе си някакво силно чувство — ревност, мъка, или дори обичайното желание — но не намери нищо. Отпи от питието си.

Тя обърна глава и го видя. Той вдигна ръка за поздрав и жест, който значеше: Завърши си танца спокойно, но тя спря да танцува и помоли и партньора си да дойде с нея.

— Радвам се да те видя, Барт — каза тя силно, за да може да бъде чута на фона на разговорите и музиката. — Помниш ли Дик Джейсън?

Барт протегна ръка и слабият мъж я стисна:

— Вие с жена си живяхте на нашата улица преди пет… не, седем години. Нали?

Джейсън кимна:

— Сега сме в Уилоууд.

Още един район на ново жилищно строителство. Напоследък бе станал много чувствителен по отношение на различните райони на града.

— Не е зле. Още ли работите в Пийлс?

— Не, започнах със свой бизнес. Два камиона. Ако вашата пералня има нужда от транспорт за химикали или…

— Вече не работя в пералнята — каза той и Мери леко се олюля, като че ли някой бе разровил стара рана в нея.

— Така ли? С какво се занимавате?

— Дребен бизнес — каза той и се ухили. — Не участвахте ли в онази стачка на независимите собственици на камиони?

Лицето на Джейсън, вече и без това потъмняло от алкохола, притъмня още повече.

— Участвах, по дяволите. И лично вкарах един колега в правия път. Знаете ли на каква цена дават газьола онези копелета в Охайо? 31,9! Това ми сваля бруто печалбата от дванайсет на девет процента. И от тези девет трябва да се покрие цялата поддръжка на камионите. Да не говорим за ограниченията. на скоростта сега…

Докато той се увличаше да разказва за проблемите на малкия транспортен бизнес в една страна, която внезапно бе попаднала в лапите на енергийната криза, Барт слушаше и кимаше на нужните места, като отпиваше от питието си. Мери се извини и отиде в кухнята да си налее чаша пунш. Мъжът с автомобилната куртка играеше комично чарлстон на фона на едно старо парче на Евърли Брадърс, докато хората наоколо се смееха и ръкопляскаха.

Съпругата на Джейсън, пълничко, здраво момиче с червена като морков коса се появи отнякъде и те се ръкуваха. Тя почти залиташе вече. Очите й бяха светнали като фарове на камион. Тя се усмихна несигурно и каза на Дик Джейсън:

— Да си призная, май почна да ми се повдига. Къде е тоалетната?

Джейсън я отведе натам. Той прекоси дансинга и седна на един от столовете отстрани. Беше свършил питието си. Мери така и не идваше. Някой сигурно я бе заприказвал, помисли си той.

Извади от вътрешния си джоб кутия цигари и запали една. Отдавна пушеше само на събирания. Като се има предвид, че до преди няколко години бе член на раковата бригада „Три кутии дневно“, смяташе това за постижение.

Бе изпушил наполовина цигарата си и още поглеждаше към вратата на кухнята в очакване на Мери, когато погледът му за миг падна върху пръстите на ръката му и той видя колко интересни изглеждаха те. Странно бе как показалеца и средния пръст на дясната му ръка знаеха точно как да държат цигарата помежду си, като че ли цял живот бяха пушили.

Мисълта бе толкова смешна, че той се усмихна.

Изглежда вече бе прекарал доста време в размисли за пръстите си, когато усети, че устата му има друг вкус. Не бе лош, но просто различен. Слюнката в нея като че ли е станала по-гъста. А краката му… краката си чувстваше като мармалад и въпреки това на тях им се искаше да подскачат в такт с музиката, като че ли това щеше ги отпусне и да ги накара отново да бъдат старите здрави крака.

Той се поуплаши, когато усети как тази мисъл, започнала така нормално се бе усукала и отклонила в неочаквана посока, като човек, изгубил се в голяма къща, и сега изкачващ голямо крррристално стълбище.

Ето, пак се повтори и това сигурно бе заради хапчето, което бе взел, да, хапчето на Оливия. Но не беше ли интересно да се произнася думата кристал по този начин? Кррррристал звучеше дрънчащо, като костюм от стъклени висулки.

Той се усмихна хитро и погледна цигарата си, която изглеждаше необикновено бяла, необикновено закръглена, и изобщо приличаше на необикновен символ на богатството и живота в Америка. Само в Америка цигарите бяха толкова вкусни. Той всмукна от нея. Прекрасно. Замисли се за всичките цигари в Америка, изсипвани от конвейерите на Уинстън-Салем, тоновете цигари, истинския рог на бялото, безкрайно димящо изобилие. Без съмнение, мескалинът действаше. Започваше да изпада в някакво непознато състояние. И ако хората научеха какво си бе мислил за думата кристал (по-точно кррристал), щяха да кимнат и да кажат в един глас: Да, той е луд. Съвсем се е побъркал. Куку бе друга хубава дума. Изведнъж му се прииска Сал Маглиоре да бе там. Двамата с Едноокия Сали щяха да обсъдят всички аспекти от дейността на Организацията. Щяха да си приказват за стари курви и за престрелки. Представяше си как той и Едноокия Сали хапваха лингуини в някой малък италиански ристоранте със стени в тъмни тонове, с насечени дървени маси и с мотиви от „Кръстника“ на грамофона. И всичко това в цветовете на луксозен Зенит, в които можеш да потънеш, да се изкъпеш като в разпенена вана.

— Крррррристал, — каза той тихо и се ухили сам на себе си. Стори му се, че отдавна седи там и си мисли за това — онова, но никаква пепел не се бе натрупала по цигарата му. Това го порази. Отново дръпна тютюнев дим.

— Барт?