Той вдигна поглед нагоре. Беше Мери със сандвич за него в ръката. Той й се усмихна.

— Седни. Това за мен ли е?

— Да — каза тя и му го подаде. Сандвичът бе триъгълен и малък с някакъв розов пълнеж по средата. Изведнъж му дойде наум, че Мери ще се уплаши и ще бъде ужасена, ако разбере, че се е дрогирал. Би извикала полиция, отряда за бързо реагиране, и Бог знае кой още. Трябваше да се държи нормално. Но мисълта да се държи нормално го накара да се чувства по-странно от всякога.

— Ще го хапна по-късно — каза той и сложи сандвича в джоба на ризата си.

— Барт, пиян ли си?

— Малко — каза той. Виждаше порите по кожата на лицето й. Не си спомняше някога да ги бе виждал толкова ясно. Всички тези малки дупчици, все едно Господ бе готвачът, а тя — някакъв пай. Той се захили и мръщенето й го накара да допълни: — Виж, не казвай на никой.

— Да казвам? — погледна го тя учудено намръщена.

— За Продукт 4.

— За Бога, Барт, какво си…

— Трябва да отида до тоалетната. Ще се върна — каза той и тръгна, без да поглежда към нея, но усещаше как смръщеното й чело излъчва вълни след него подобно вълните на микровълнова печка. И все пак, без да поглежда назад към нея, тя можеше и да не се досети. Сега вече, с най-хубавата от всички думи, нищо не бе невъзможно, дори изкачването на кррристални стълби. Той се усмихна топло. С думата бяха вече стари приятели.

Разходката до тоалетната някак си се превърна в одисея, в сафари. Шумът на купона бе навлязъл в някаква циклична фаза. УСИЛВАше се и ОТСЛАБВАше на всеКИ ТРИ СРИЧки и даЖЕ ГРАМОфонът праВЕШЕ СЪщото. Промърмори нещо на хората. с които му се стори, че се познаваше, но отказа да приеме предложения му гамбит под формата на разговор — само посочи към слабините си, усмихна се и продължи. Усети как оставя озадачени физиономии зад себе си. Колкото и да искаш, никога не можеш да отидеш на купон само с непознати, скара се той само на себе си.

Тоалетната беше заета. Наложи се да чака, както му се стори, няколко часа и когато най-после влезе, не можеше да уринира, въпреки че искаше. Погледна стената над клозетното казанче и тя се подуваше и спадаше в общия тритактов ритъм. Пусна водата, въпреки че не бе оставил и капка след себе си, в случай, че някой подслушва отвън и се загледа в спускащата се надолу вода. На дъното тя имаше зловещ розов цвят, като че ли човекът преди него бе пуснал кръв. Разстройващо.

Излезе от тоалетната и купонът го удари отново. Лица се появяваха и изчезваха пред него като балони във въздуха. Музиката все пак бе добра. Елвис пееше. Добрият стар Елвис. Давай, Елвис, давай.

Лицето на Мери изникна пред него и се задържа там със загрижен вид:

— Барт, какво ти е?

— Какво да ми е? Всичко е на ред — беше изненадан, смаян. Думите бяха излезли от него във визуална серия музикални тонове. — Имам халюцинации — каза той на глас, но това заключение бе предназначено само за него.

— Барт, какво си взел? — Мери вече изглеждаше уплашена.

— Мескалин — каза той.

— Божичко, Барт. Наркотици? Защо?

— Защо не? — отвърна той не за да оригиналничи, а защото това бе единственият отговор, който успя да намисли бързо. Думите отново излязоха от него под формата на ноти и този път на някои от тях се вееха знаменца.

— Искаш ли да те заведа на лекар?

Той я изгледа учуден и се задълбочи във въпроса й, за да види не криеше ли той някакви особени нюанси; ехо от Фройд, може би. Той се изкикоти отново и кикотът му пак затанцува пред него на кристални ноти по петолиния с тактове и паузи.

— Защо да искам да ходя на лекар? — каза той, избирайки внимателно всяка дума. Въпросителната бе като ключ сол. — Всичко е както тя каза. Нито твърде хубаво, нито твърде лошо. Но, интересно.

— Коя? — поиска да разбере тя. — Кой ти го каза? Откъде го взе?

Лицето й се променяше. Ставаше като на влечуго. Мери в ролята на полицейския детектив от евтин криминален филм, святкаща прожектор в очите на заподозрения — Хайде, Макконигъл, кажи как го искаш силно, или по-лекичко — но което вече бе по-лошо, тя започна да му напомня за разказите на X. П. Лавъркрафт, които бе чел като дете, разказите за Чуло Митос, в които нормални хора се превръщаха в риби или пълзящи създания по повелята на По-Старите. Лицето на Мери започна да се издължава и заприлича на змиорка.

— Няма значение — каза той уплашен. — Не можеш ли да ме оставиш на мира? Спри да се ебаваш с мен. Аз не ти се бъркам.

Лицето й се стегна от болка и тя отново се превърна в Мери, наранена, недоверчива и той започна да съжалява за стореното. Купонът лудееше някъде около тях.

— Добре, Барт — каза тя тихо. — Самоизмъчвай се по какъвто си искаш начин. Но не ме поставяй в неудобно положение. За това мога ли да те помоля?

— Разбира се, че м…

Но тя не дочака отговора му. Стана и влезе бързо в кухнята, без да поглежда към него. Той съжаляваше за станалото, но в същото време чувстваше и облекчение. Ами, ако някой друг се опиташе сега да го заговори? Той също щеше да разбере. Не можеше да говори нормално с хората, поне не в това състояние. Очевидно, дори не можеше да се преструва успешно на пиян.

— Ррррррийт! — каза той, изпускайки трептящото си „р“ през небцето си. Този път нотите изскочиха в права линия, всичките от един тон и с флагчета. Можеше цяла нощ да си прави ноти така и щеше да е напълно доволен. Но не и тук, където всеки момент някой можеше да дойде и да го обезпокои. Трябваше да остане сам, някъде, където да чува собствените си мисли. Купонът го караше да се чувства като застанал зад голям водопад. Трудно можеше да се мисли при цялата тази врява. По-добре щеше да е, ако можеше да намери някое тихо местенце със спокойни води. Можеше да има и радио, което да си пусне. Чувстваше, че малко тиха музика би помогнала на мисленето му, а имаше много неща, за които искаше да помисли. Много.

В същото време той започна да се убеждава, че хората вече тайно го наблюдават. Мери сигурно бе пуснала новината. Притеснена съм. Барт е на мескалин. Вестта вече се е пренесла от група на група. Те щяха да продължат да се преструват, че танцуват, пият, разговарят, но всъщност щяха да го наблюдават с крайчеца на окото си и да си шепнат по негов адрес. Знаеше, че така ще стане. Бе му кррристално ясно.

Някакъв мъж мина край него с пълна чаша алкохол, леко полюшвайки се. Той дръпна края на спортното му сако и прошепна дрезгаво:

— Какво си говорят за мен?

Мъжът му се усмихна глупаво и пращайки топъл дъх на уиски в лицето му каза:

— Каквото и да е ще си го запиша.