Дънкан отиде да я погледне, докато той отпиваше от бирата си и гледаше телевизия. Имаше някакъв блудкав сериал и две жени говореха бавно и отчаяно за някакъв мъж, наречен Хенк. Хенк се връщаше от колежа, а едната от тях току-що бе научила, че той й е син — резултатът от най-голямата грешка в живота й през нощта на абитуриентския й бал отпреди двайсет години.
Фреди пак се опита да каже нещо, но Джордж мигом му запуши устата. Релето действаше безупречно. Така бе през целия ден.
— Разбира се, че няма да му кажа — говореше една от жените на телевизора. — Как си представяш, че мога да му го кажа?
— Просто, кажи му — отговори другата жена.
— Защо да му казвам? Защо да променям целия му живот заради нещо, което е станало преди двайсет години?
— Значи, предпочиташ да го лъжеш.
— Няма да му казвам нищо.
— Длъжна си да му кажеш.
— Не мога да го направя, Шерън.
— Майната й на скапаната машина — каза Дънкан, като се върна. — Започна да се разваля на първия ден и досега не е спряла. И кво да правя аз? Да търся онези от фирмата-производител? Да чакам половин час, докато ме свържат по телефона, за да ми каже някой, че са страшно заети, но ще се опитат да изпратят човек в сряда.
— Може — каза той.
Дънкан отиде да я източи. Той остави петдесет цента на бара и отиде до телефонната кабина в дъното, до счупената машина. В указателя с жълтите страници, под
Ул. 16 прерастваше във Венър авеню, по-навътре в Нортън. Венър авеню бе известно и като Вехтошарника, защото там се намираше всичко, за което по жълтите страници не се споменаваше.
Той пусна монета от десет цента в телефона и набра номера на Маглиоре. На второто звънване мъжки глас каза:
— Коли втора ръка Маглиоре.
— Казвам се Доус. Бартън Доус — каза той. — Търся г-н Маглиоре.
— Сал е зает в момента. Но с радост бих ви помогнал, ако мога. Пийт Менси.
— Не, трябва ми г-н Маглиоре, г-н Менси. Става въпрос за тези две Елдорадо.
— Едва ли ще можем — каза Менси. — Заради енергийната криза поне до края на годината големи коли няма да вземаме. Никой не ги купува вече. Така че…
— Аз ги купувам — каза той.
— Какви бяха точно?
— Две Елдорадо. Едната — 1970-а, другата — 1972-а. Златистожълта и бежова. Говорихме с г-н Маглиоре миналата седмица. Подготвихме сделката.
— Аха, разбирам. Той всъщност не е тук, г-н Доус. Да ви кажа право, сега е в Чикаго. Ще се прибере след 11 ч. довечера.
Навън, край кабината, Дънкан окачаше надпис НЕ РАБОТИ на машината за боулинг.
— Ще бъде ли тук утре?
— Да, разбира се. Някакъв бартер ли беше?
— Не, чиста покупка.
— От специалните?
Той се поколеба за момент и после каза:
— Да, точно така. Четири часа, удобно ли е?
— Разбира се.
— Благодаря, г-н Менси.
— Ще му предам, че сте го търсили.
— Да не забравите — каза той и затвори внимателно телефона. Дланите му бяха потни.
Когато се прибра вкъщи, Мърв Грифин разпитваше пак знаменитости по телевизията. Нямаше никаква поща, което бе и добре дошло за него. Той отиде в дневната. Мери отпиваше горещ грог от чашата си. До нея имаше кутия със салфетки, а стаята миришеше на ментолови таблетки.
— Как си? — запита я той.
— Недей ме дзелува — каза тя, а гласът й звучеше като далечен рог в мъглата. — Зъвзем зе разболях.
— Горкото ми — той я целуна по челото.
— Дрябва да те помоля, Бард, би ли донезъл зелен-джуциде дази вечер? Бях дръгнала з Мег Гардър, но ми здана зле и я бомолих да ги оздави у тях.
— Естествено. Имаш ли температура?
— Не знам. Може, малго.
— Да се обадя ли на Фонтейн да дойде да те види?
— Недей. Аз ще му зе обадя удре, аго зъм пак дака
— Здрава хрема те е хванала.
— Гапчетата ми бомогнаха малко, но зега — тя сви рамене и се усмихна леко. — Говоря гадо Донълд Дък.
Той се поколеба за малко,но после каза:
— Утре вече ще закъснея малко след работа.
— Гагво има?
— Ще отида до Нортсайд, да разгледам една къща. Изглежда не е зле. Шест стаи. Малък двор отзад. Хобрътови живеят наблизо.
Фреди съвсем ясно промълви:
Лицето на Мери се разведри:
— Но дова е джудесно. Нега да дойда з дебе.
— По-добре остани тук. С тази настинка…
— Ще зе облега добре.
— Следващият път — каза той твърдо.
— Добре — прогъгна тя и го погледна. — Злава Богу, най-зедне набрави нещо. Бях забочнала да се бритеснявам.
— Недей.
— Няма вече.
Тя отпи от горещия си грог и се притисна до него. Той чуваше тежкото й дишане. Мърв Грифин говореше с Джеймс Бролин3 за новия му филм,
