това щял да се хвърли насреща им. Но той бил на четирийсет и пет и не му допадала мисълта да допълзи вкъщи при семейството си пребит и на косъм от смъртта. Него щяло да го боли, а те да се изплашат, като и двете неща щели да са съвсем напразни — просто стаадовският късмет се връщал у дома да си отмъсти и нямало какво да се прави, освен да се търпи. Съдържателят стоял и наблюдавал сцената без да помръдне или да направи опит да ги спре.

Най-накрая му позволили да се измъкне.

Сега той се страхувал за жена си… за дъщеря си… и най-вече за сина си Бен, който щял да бъде главната мишена за такива юнаци. Ако там беше Бен вместо мен, помислил си той, те като нищо щяха да използват юмруците си. Щяха да използват юмруците си и да го бият, докато загуби съзнание… или нещо по-лошо.

Затова, понеже обичал сина си и се страхувал за него, той го ударил и заплашил, че ще го изгони от къщи, ако Бен някога пак спомене името на принца.

Хората се държат странно понякога.

Онова, което Бен Стаад още не бил разбрал косвено за новото си странно положение, открил на другия ден и то съвсем конкретно.

Бен откарал на пазара шест крави и ги продал на добра цена (на скотовъдец, който не го познавал, иначе цената нямало да е толкова добра). Той се запътил към вратите на града, когато група шляещи се мъже се нахвърлили върху него, като го наричали убиец, съучастник и други, дори още по-неприятни неща.

Бен яростно се съпротивлявал. Накрая те здравата го набили — били седмина, — но си платили за удоволствието с разкървавени носове, насинени очи и счупени зъби. Бен се надигнал и се запътил към къщи, където пристигнал след мръкване. Всичко го боляло, но той бил — като се вземе всичко предвид — доста доволен от себе си.

Баща му го погледнал само веднъж и разбрал точно какво се било случило.

— Кажи на майка ти, че си паднал — подхвърлил той.

— Добре, тате — казал Бен като знаел, че майка му изобщо няма да повярва на подобна история.

— И от днес нататък аз ще карам кравите на пазара, или зърното, или каквото имаме за продан… поне докато не дойдат банкерите и не ни измъкнат земята изпод краката.

— Не, тате — отвърнал Бен със същото спокойствие, с което бил казал добре. За младеж, който току-що е изял солиден бой, той наистина се намирал в доста странно настроение — всъщност Бен направо изглеждал весел.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попитал смаяно баща му,

— Ако избягам или се скрия, те ще започнат да ме преследват. Ако не отстъпя, скоро ще им омръзне и ще се заемат с някой по-лесен спорт.

— Ако някой измъкне от ботуша си нож — казал Андрю, изразявайки на глас най-голямото си опасение, — няма да доживееш да ги видиш как им омръзва, Бени.

Бен прегърнал баща си и силно го притиснал.

— Човек не може да надхитри боговете — цитирал Бен една от най-старите делейнски поговорки. — Знаеш това, тате. И аз ще се бия за П… за който не ми позволяваш да споменавам.

Баща му тъжно го погледнал и рекъл:

— Ти никога няма да повярваш това за него, нали?

— Да — отвърнал без колебание Бен. — Никога.

— Май си станал мъж, докато не съм гледал — въздъхнал баща му. — Това е тъжен начин за възмъжаване, в схватки по пазарите с уличните хулигани. Но и за Делейн настанаха тъжни времена.

— Да — съгласил се Бен. — Тъжни времена настанаха.

— Боговете да са ти на помощ — рекъл Андрю, — а да са на помощ и на това нещастно семейство.

Томас бил коронясан в края на една дълга и люта зима. На петнайсетия ден от неговото царуване върху Делейн се стоварили последните за този сезон големи бури. Валял силен и гъст сняг и вятърът продължавал да свири дълго след падането на мрака, навявайки преспи, подобни на пясъчни дюни.

Тази бурна нощ в девет часа, дълго след като всеки, който имал поне капка здрав разум не би си показал и носа навън, по входната врата на семейство Стаад започнал да блъска юмрук. Той не чукал леко и притеснено; блъскал рязко и тежко по якото дъбово дърво. Отваряйте и то по- бързо, сякаш казвал този юмрук, не разполагам с цялата нощ.

Андрю и Бен седели пред огъня и четели. Сюзан Стаад, съпруга на Андрю и майка на Бен, седяла между тях и бродирала покривчица, на която щяло да пише БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ КРАЛЯ НИ, когато я завършела. Емалин отдавна била сложена в креватчето си. И тримата погледнали към вратата, после се спогледали. В очите на Бен имало само любопитство, но и Андрю, и Сюзан мигновено инстинктивно се изплашили.

Андрю станал и прибрал очилата си за четене в джоба.

— Тате? — попитал Бен.

— Аз ще отворя — казал Андрю.

Дано да е само някой странник, който се е загубил в мрака и търси подслон, молел се той, но когато отворил вратата на прага й стоял войник от кралската стража, безстрастен и широкоплещест. Върху главата му имало кожен шлем — шлемът на бойната униформа. На пояса му, близо до ръката, висял къс меч.

— Твоят син — рекъл той и Андрю усетил как краката му се подгънали.

— За какво ти е?

— Изпраща ме Пейна — отвърнал войникът и Андрю разбрал, че няма да получи никакъв друг отговор повече.

— Тате? — обадил се Бен иззад гърба му.

Не, мислел си нещастно Андрю, моля ви, това вече е прекалено много лош късмет, не сина ми, не…

— Това ли е момчето?

Преди Андрю да е успял да каже „не“ — колкото и да било безполезно — Бен пристъпил напред.

— Аз съм Бен Стаад — заявил той. — Какво искате от мен?

— Трябва да ме придружиш — казал войникът.

— Къде?

— До дома на Андерс Пейна.

— Не! — извикала майка му от вратата на малката им всекидневна. — Не, късно е, студено е, пътищата са затрупани със сняг…

— Аз имам шейна — отговорил неумолимо войникът и Андрю Стаад видял как ръката му хванала дръжката на меча.

— Ще дойда — рекъл Бен и си взел палтото.

— Бен… — започнал Андрю като си мислел: Никога повече няма да го видя, те го взимат от нас, защото познаваше принца.

— Всичко ще бъде наред, тате — прегърнал го Бен. И когато Андрю усетил младежката сила на прегръдката му, почти повярвал. Но, мислел си той, синът му още не знаел какво е страх. Той не знаел колко жесток може да бъде светът.

Андрю Стаад прихванал жена си. Двамата стояли на прага и гледали как войникът и Бен си проправят път през преспите към шейната, която в тъмнината изглеждала само като сянка, със светещи от двете й страни фенери. Никой от тях не проговорил, докато Бен се качвал от едната страна, а войникът — от другата.

Само един войник, мислел Андрю, това е нещо, Може би го викат просто за разпит. Дано викат сина ми единствено за разпит!