— Е?

— Милорд… на вратата чака човек… поне прилича на човек… искам да кажа, че по-голямата част от лицето му е ужасно подпухнала и подута, сякаш е бил страхотно пребит… или… — гласът на Арлън заглъхнал.

— Какво общо има това с мен? Знаеш, че не приемай толкова късно. Кажи му да си върви. Кажи му да върви по дяволите!

— Той твърди, че е Безън, милорд — промълвил по-объркания от всякога Арлън и вдигнал измачкания плик, сякаш искал да го използва като щит. — Донесе това. Казва, че е бележка от принц Питър.

При тези думи сърцето на Пейна подскочило, но той само още по-ожесточено се намръщил на Арлън.

— Е, така ли е?

— Дали е от принц Питър ли? — Арлън вече почти заеквал. Обичайното му самообладание се било стопило напълно и Пейна намерил факта за интересен. Той не би повярвал, че Арлън е способен да загуби самообладание, дори при пожар, наводнение или нападение на разярени дракони. — Милорд, няма как да знам… искам да кажа, че… аз… аз…

— Дали е Безън, идиот такъв!

Арлън облизал устни… действително облизал устни. Това било нещо съвсем нечувано.

— Ами може и да е, милорд… прилича малко на него… но човекът на стъпалата е тъй ужасно изранен и подут… че… — Арлън преглътнал. — Помислих си, че прилича на джудже — произнесъл най-лошото той, а после се опитал да го омекоти с една неубедителна усмивка.

Безън е, помислил си Пейна. Безън е и ако видът му е толкова трагичен, то е защото Питър го е напердашил. Затова е донесъл и писмото. Защото Питър го е набил и той не е смеел да не се подчини. Боят е единственото, което може да убеди хората от неговия вид.

Изведнъж в сърцето на Пейна нахлуло задоволство: той се почувствал като човек в тъмна пещера, пред когото изведнъж отвън е проблеснала светлина.

— Дай ми писмото — наредил Пейна.

Арлън му го дал. После сякаш направил опит да се измъкне, което също било ново, защото Арлън не се измъквал. Поне, помислил си Пейна, както винаги разсъждаващ като адвокат, никога не съм ЗНАЕЛ, че го прави.

Той оставил Арлън да стигне до вратата на кабинета, както рибарят-ветеран би оставил закачената риба да отплува, след което рязко го дръпнал.

— Арлън.

Арлън се извърнал. Изглеждал напрегнат, като че ли очаквал да получи мъмрене.

— Вече няма джуджета. Не го лн знаеш от майка си?

— Знам го — колебливо потвърдил Арлън.

— Това говори добре за нея. Мъдра жена. Тия фантасмагории в главата ти трябва да идват от твоя баща. Пусни главния надзирател вътре. В кухнята на прислугата — добавил той бързо. — Нямам желание да ми го водиш тук. Той вони. Но го заведи в кухнята на прислугата, за да се стопли. Нощта е студена.

От смъртта на Роланд насам, всички нощи са студени, помислил си Пейна, сякаш като компенсация за начина, по който старият крал изгоря, отвътре- навън.

— Да, милорд — казал Арлън с видимо нежелание.

— Скоро ще позвъня за теб и ще ти кажа какво да правиш с него.

Арлън излязъл като един смирен човек и затворил вратата зад себе си.

Пейна повъртял плика в ръце без да го отваря. Мръсотията без съмнение идвала от мазните пръсти на Безън. Той почти долавял вонята от потта на злодея по хартията. Пликът бил запечатан с парче обикновен восък от свещ.

Пейна разсъждавал: Може би ще направя най-добре, ако го хвърля направо в огъня и не мисля повече за него. Да, ще го хвърля в огъня, после ще позвъня на Арлън и ще му кажа да даде на ниския, прегърбен главен надзирател — щом действително прилича на джудже, сега като се замисля над това — един горещ пунш и да го отпрати. Да, ето какво трябва да направя.

Но Пейна знаел, че няма да го направи. Това абсурдно усещане — усещането, че й безнадеждния мрак е проникнал лъч светлина — не искало да го напусне. Той подпъхнал палец в сгъвката на плика, счупил печата, извадил краткото писмо и го прочел на светлината от огъня.

Пейна доста време останал загледан в това удивително писмо. Очите му продължавали да се връщат към първия и към последния ред.

Реших да живея.

Не съм убил баща си.

Това, че момчето продължавало да протестира, не го учудило — той познавал престъпници, които с години изтъквали своята невинност в престъпления, за които очевидно били виновни. Но тази толкова суха защита не звучала като направена от виновен човек. Тонът бил толкова… заповеден.

Да, ето какво най-много го смущавало в писмото — този заповеден тон. Истинският крал, долавял Пейна, не се променя нито с изгнание, нито със затвор, нито дори с мъчения. Истинският крал не губи време да се оправдава и да обяснява. Той просто излага волята си.

Реших да живея.

Пейна въздъхнал. След дълго време, той придърпал към себе си мастилницата, извадил от чекмеджето си лист фин пергамент и започнал да пише. Бележката му била по-кратка дори от тази на Питър. Отнело му по-малко от пет минути, за да я напише, попие, поръси с пясък, сгъне и запечата. Щом свършил, позвънил на