чувства по-чист, пресушен и празен… подобно на чаша, която чака да бъде напълнена. След като два-три дни не ял нищо, куркането в стомаха му поутихнало и започнал да чува истинските си мисли по-ясно. Той се молел, а част от него знаела, че всъщност прави нещо повече — говори на себе си, изслушва се, чуди се дали има някакъв начин да се измъкне от този затвор в небето, където така вещо бил натикан.

Той не е убил баща си. Това било първото. Някой му е лепнал обвинението, било второто. Кой? Естествено, че имало само един човек, способен да го направи, само един човек в целия Делейн, който можел да разполага с такава ужасна отрова като Драконовия пясък. Флаг.

Така всичко добивало смисъл. Флаг знаел, че за него няма да има място в едно кралство, управлявано от Питър. Флаг се бил постарал да направи от Томас свой приятел… и да накара момчето да се страхува от него. По някакъв начин Флаг бе убил Роланд, след което бе подредил доказателствата, изпратили Питър в Иглата. Той стигнал дотук на третата нощ от царуването на Томас.

В такъв случай какво можел да стори? Просто да се примири? Не, нямало да го направи. Да избяга? Не би могъл. Никой никога не е успявал да избяга от Иглата. Освен…

Озарило го хрумване. Това станало на четвъртата нощ, като гледал към подноса с вечерята. Тлъсто месо, разводнена бира, солен хляб. Проста бяла чиния. Без салфетка.

Освен, ако…

Лъчът надежда станал по-ярък.

Можело и да има начин да избяга. Да. Щял да бъде ужасно опасен и да отнеме много време. Не било изключено след дълго подготвяне да си докара единствено смърт, въпреки всички положени усилия. Но… можело и да има начин.

А ако действително успеел да избяга, тогава какво? Имало ли някакъв начин да докаже, че убиеца е магьосникът? Питър не знаел. Флаг бил лукава, стара змия — той не би оставил никакво доказателство за онова, което е извършил, та да се проклина после. Можел ли Питър да измъкне от магьосника признание? Възможно било да успее при допускането, че по начало сполучи да сложи ръце на него — Питър предполагал, че Флаг може да изчезне яко дим, щом чуе за бягството на Питър от Иглата. Би ли повярвал някой на признанието на Флаг, дори Питър да смогне да му го измъкне? О, да, той си е признал убийството на Роланд, щели да кажат хората. Питър, избягалият отцеубиец, го принудил с опрян в гърлото меч. В такова положение и аз бих признал всичко, дори че съм убил господ!

Сигурно ще се изкушите да се присмеете на Питър — да му се въртят такива мисли в главата, докато още стои затворен на сто метра височина в небето. Може да решите, че е впрегнал каруцата доста по- напред от коня. Но Питър вече знаел как да избяга. Можело да се окаже, разбира се, че това е само начин да умре млад, но той смятал, че има шанс и да успее. Все пак… дали си струвало да хвърля целия този труд, ако накрая нямало да стигне доникъде? Или, още по-зле, ако по някакъв начин, който отсега не можел да предвиди, станел причина за нови беди в кралството?

Той мислел за тези неща и се молел. Четвъртата нощ минала… петата… шестата. На седмата нощ Питър взел следното решение: по-добре да опита, отколкото да не опитва; по-добре да положи усилия да поправи злото, дори това да му струва живота. Била извършена несправедливост. Той открил странно нещо… фактът, че била извършена несправедливост спрямо него не изглеждал и наполовина толкова важен, колкото фактът, че е била извършена изобщо. Тя трябвало да бъде поправена.

На осмия ден от царуването на Томас, той изпратил да повикат Безън.

Безън изслушал речта на принца-затворник с недоверие и нарастваща ярост. Питър свършил и Арън Безън пуснал на воля кален водопад от гадории, който можел да накара дори някой каруцар да се изчерви.

Питър стоял пред него невъзмутим.

— Ах ти, зурлесто псе-убиец! — завършил Безън с тон, който се доближавал до учудване. — Сигурно си въобразяваш, че все още си лайфиш в скапания ти разкош, фрашкан със слуги, които да припкат всеки път, щом вдигнеш парфюмираното си малко пръстче. Но тук не е така, мой млади принце. Не, сър.

Безън привел горната част на тялото си напред, с издадена брадясала брадичка и макар че вонята му — пот, гъсто евтино вино и дебели сиви пластове мърсотия — била почти задушаваща, Питър не отстъпил. Между тях нямало решетки; Безън досега не бил изпитвал страх от затворник, а още по-малко се опасявал от това младо пале. Главният надзирател бил на петдесет години, нисък, с широки рамене и голям корем. Мазна коса висяла на кичури край бузите и се спускала по задната част на врата му. Когато влязъл в стаята на Питър, един от низшите надзиратели заключил вратата зад тях.

Безън свил лявата си ръка в юмрук и го разклатил под носа на Питър. Дясната му ръка се плъзнала в страничния джоб на ризата и се затворила около гладък, метален цилиндър. Един тежък удар с този натоварен юмрук можел да счупи човешка челюст. Безън го бил правил преди.

— Вземи си нарежданията и си ги натикай в носа, заедно с остатъка от сополите ти, скъпо мое принцче. И следващият път. когато ме повикаш тук, заради подобна кралска прищявка, ще си платиш с кръв.

Безън се запътил към вратата — нисък, прегърбен и доста наподобяващ трол. Той се движел в собствения си гъст малък облак воня.

— Има опасност да направиш изключително лоша грешка — обадил се Питър. Гласът му бил тих, но мрачен и звучал убедително.

Безън се обърнал с изписано на лицето недоверие.

— Какво каза?

— Чу ме — отвърнал Питър. — И следващият път, когато говориш с мен, воняща дребна ряпо, ще е по- добре да не забравяш, че говориш с кралска особа, ясно ли е? Потеклото ми не се е променило с изкачването на тези стълби.

За момент Безън не бил способен да реагира. Устата му се отворила и затворила като уста на риба, измъкната от океана — макар че всеки рибар, който хванел нещо толкова грозно като Безън, със сигурност щял да го хвърли обратно. Хладнокръвните нареждания на Питър — нареждания, дадени с тон, който ясно давал да се разбере, че те всъщност са заповеди и трябва да бъдат изпълнени — накарали главата на Безън да забучи от ярост. Едното от исканията било или на истинско мамино синче или направо на откачен. Него Безън веднага го пропуснал край ушите си като глупост или идиотщина. Другото, обаче, било свързано с храната му. Което, съчетано с твърдия, решителен поглед в очите на Питър, предполагало, че младият принц се е преборил с отчаянието си и е решил да живее. Перспективите за едно бъдеще от лениви дни и пиянски нощи преди изглеждали блестящи. Сега те пак избледнявали. Този младеж изглеждал много здрав и много силен. Не било изключено да живее дълго. Като нищо на Безън щяло да му се наложи да гледа физиономията на младия убиец през остатъка на собствения си живот — а този мисъл можела да накара човек да скърца със зъби!

И…

Воняща ряпа? Той наистина ли ме нарече воняща ряпа?

— О, мой скъпи малки принце — започнал Безън, — на мен ми се струва, че ти си този, който е направил грешката… но мога да ти обещая, че никога вече няма да я повториш.

Устните му се разтегнали в усмивка, която изложила на показ няколко почернели чуканчета от зъби. Сега, канейки се да нападне, той се движел с учудваща грация. Дясната му ръка изскочила от страничния джоб, обвита около парчето метал.

Питър направил крачка назад, а погледът му скачал ту към стиснатите в юмруци ръце на главния надзирател, ту към лицето му. Малкото зарешетено прозорче във вратата зад Безън било отворено. Там се били скупчили двама от низшите надзиратели, буза до брадясала буза, ухилени в очакване да започне забавлението.

— Знаеш, че затворниците от кралско потекло трябва да получават известно уважение за някои по-