— Не, нямам — отговорил зашеметено Безън, през бързо подуващи се устни. — Нямам, кралю мой, моля за милост, моля за милост.

— Какво? — попитал Питър, поразен. — Как ме нарече?

Но Безън бавно се свличал по заоблената каменна стена. Когато нарекъл Питър кралю мой, безсъзнанието вече се спускало над него. Той нямало да си спомня, че го е казал, но Питър никога нямало да забрави.

Безън останал в безсъзнание повече от два часа. Ако не били шумните му, хъркащи вдишвания, Питър щял да се уплаши, че може наистина да е убил главния надзирател. Той бил една огромна, зла и непочтена свиня… но въпреки всичко Питър нямал желание да го убива. Низшите надзиратели се редували да зяпат през малкото прозорче в дъбовата врата, с разширени и кръгли очи — очите на малки момчета, които гледат тигъра-човекоядец от Андуан в кралската менажерия. Никой от тях не направил и най-плах опит да спаси началника си и лицата им говорели на Питър, че те очакват от него всеки момент да скочи върху изпадналия в безсъзнание Безън и да му разкъса гърлото. При това, със зъби.

Е, защо пък да не мислят такива работи? запитал се Питър с горчивина. Те смятат, че съм убил собствения си баща, а човек, направил такова нещо, е способен на всякаква долна постъпка, дори да убие изпаднал в безсъзнание противник.

Накрая Безън започнал да стене и да се размърдва. Дясното му око потрепнало и се отворило — лявото не можело да се отвори и щяло да остане в това състояние няколко дни.

Дясното око погледнало към Питър не с омраза, а с очевидна тревога.

— Готов ли си да разговаряме разумно? — попитал Питър.

Безън казал нещо, което принцът не могъл да разбере. То прозвучало съвсем нечленоразделно.

— Не те разбирам.

Безън опитал отново:

— Ти можеше да ме убиеш.

— Никога не съм убивал — отвърнал Питър, — Може да дойде време, когато ще ми се наложи, но се надявам да не трябва да започвам с изпаднали в безсъзнание надзиратели.

Безън седял облегнат на стената и гледал Питър с единственото си отворено око. Върху лицето му постепенно се настанило изражение на дълбок размисъл — абсурдно и малко плашещо на подпухналата му и смачкана физиономия.

Най-накрая той скалъпил още една нечленоразделна фраза. Питър мислел, че я е разбрал, но искал да бъде абсолютно сигурен.

— Моля те да повториш, господин главен надзирател Безън.

Безън се сепнал. Както Йозеф никога не бил наричан главен кралски коняр преди да чуе това обръщение от Питър, така и Безън през живота си не бил наричан господин главен надзирател.

— Можем да се споразумеем — повторил той.

— Много добре.

Безън бавно се изправил на крака. Не искал да има повече никаква работа с Питър, поне за днес. Имал си други проблеми. Низшите надзиратели току-що били станали свидетели как изяжда хубав пердах от ръцете на едно момче, което не било хапнало залък в продължение на цяла седмица. Станали свидетели… и нищо повече, подлите му впиянчени тъпанари. Главата го боляла, а вероятно щяло да се наложи да нашиба с камшик тези жалки глупаци преди да може да потъне в леглото.

Той бил тръгнал за навън, когато Питър го повикал.

Безън се обърнал. Това обръщане означавало много. И двамата вече знаели кой командва тук. Безън бил бит. Когато неговият затворник му казал да почака, той изчакал.

— Искам да ти кажа нещо. И за двама ни ще е добре да го направя.

Безън запазил мълчание. Той само стоял и гледал внимателно в Питър.

— Кажи им — Питър посочил с глава към вратата — да затворят шпионката.

Безън се втренчил за миг в Питър, после се обърнал към зяпналите стражи и издал нареждането.

Низшите надзиратели, които както обикновено притискали буза до буза в отвора, продължили да се пулят, не разбрали замъглените думи на Безън… или поне се престрували, че не са разбрали. Безън прокарал език по налепените си с кръв зъби и заговорил по-ясно, очевидно с известна болка. Този път шпионката била трясната и зарезена отвън… но не преди Безън да е чул презрителния смях на своите подчинени. Той въздъхнал уморено — да, ще трябва да им даде някой и друг труден урок, преди да си иде вкъщи. Подлеците, обаче, се учели бързо. А този принц, каквото и да бил друго, със сигурност не бил подлец. Безън се чудел, дали наистина иска да си има някаква работа с Питър.

— Ще ти дам една бележка, която да отнесеш на Андерс Пейна — казал Питър. — Надявам се, че тази вечер ще дойдеш да я вземеш.

Безън не казал нищо, но направил много усилен опит да помисли. Този обрат на нещата бил най- неустройващият го от всичко станало досега. Пейна! Бележка до Пейна! Той бил усетил как се вледенява, когато Питър му напомнил, че е брат на краля, но онова било нищо в сравнение с това. Пейна, за бога!

Колкото повече обмислял тази идея, толкова по-малко му се харесвала.

Крал Томас можело и да не се загрижи особено, ако с по-големия му брат се отнасяли грубо в Иглата. Същият по-голям брат бил убиецът на баща им и Томас вероятно не питаел кой знае каква братска обич точно сега. Пък и Безън изпитвал малък или никакъв страх, когато се споменавало името на крал Томас Носителя на светлина. Както почти всеки друг в Делейн, Безън вече започвал да гледа на Томас с известно презрение. Но Пейна, виж, Пейна бил друго нещо.

Във всеки случай за подобните на Безън Андерс Пейна бил по-страшен от цял маршируващ полк крале. Кралят бил някакъв далечен вид същество, бляскаво и тайнствено, като слънцето. Няма значение дали слънцето се скрива зад облак и замръзваш или изгрява горещо и бяло, за да те опече жив — и в двата случая само приемаш, защото действията на слънцето са далеч отвъд възможностите на смъртните същества да разбират или променят.

Пейна бил нещо много по-земно. Видът същество, което Безън можел да разбере… и да се страхува от него. Пейна, с тясното му лице и ледено сините очи, Пейна, със съдийските му роби с високи яки, Пейна, с решенията му кой да живее и кой да отиде под секирата на палача.

Можело ли наистина това момче да командва Пейна оттук, от своята клетка на върха на Иглата? Или само опитвало отчаян блъф?

Как може да е блъф, щом ще му пише бележка, която лично аз ще отнеса?

— Ако бях крал, Пейна щеше да ми служи по всички начини, за които се разпоредях — казал Питър. — Сега не съм крал, а само затворник. И все пак неотдавна му направих услуга, за която смятам, че ми е много благодарен.

— Разбирам — отговорил Безън, колкото можел по-неангажирано.

Питър въздъхнал. Изведнъж се почувствал страшно уморен и се зачудил що за глупава мечта е запреследвал. Наистина ли вярвал, че предприема първите няколко крачки по пътя към свободата като пребива този глупав надзирател, а после го покорява на волята си? Имал ли някакви действителни гаранции, че Пейна ще направи дори най-дребното нещо за него? Може би представата, че му дължи услуга, била само в главата на Питър.

Но бил длъжен да опита. Нали в дългите си, самотни нощи на размисъл, докато скърбял и за баща си, и за себе си, решил, че единственият му истински грях ще бъде, ако не опита?

— Пейна не ми е приятел — продължил Питър. — Няма дори да се опитвам да те убеждавам, че е. Бях признат за виновен в убийството на баща си, краля, и не бих си и помислил, че ми е останал макар и един приятел в цял Делейн, от север до юг. Съгласен ли си с мен, господин главен надзирател Безън?

— Да — казал студено Безън. — Съгласен съм.

— Независимо от това вярвам, че Пейна ще има грижа да ти осигури малко пари, както си свикнал да получаваш от своите затворници.

Безън кимнал. Когато в Иглата затворели някой благородник за какъвто и да е срок от време, Безън обикновено се постаравал затворникът да получава по-доброкачествена храна от тлъстото месо и