каменни вейки бръшлян и шипка са се увили около столове, катедри и молитвеници, където преди не е имало и помен от каменен бръшлян или шипка.

Но не само магьосниците от йоркското общество видяха чудеса този ден. Дали преднамерено или не, магията на мистър Норел беше плъзнала и зад стените на Катедралата и бе тръгнала из града. Три статуи от западната стена на Катедралата се намираха на поправка в работилницата на мистър Тейлър. Вековете йоркширски дъжд бяха похабили лицата им и вече никой не знаеше кои велики личности имаха за цел да представляват. В десет и половина един от работниците на мистър Тейлър тъкмо поднесе длетото си към лицето на една от статуите с намерението да й придаде облика на хубавичка светица, когато статуята нададе вик и вдигна ръка, за да се предпази от длетото, при вида на което работникът се свлече на пода в безсъзнание. По-късно статуите бяха върнати непокътнати в Катедралата с лица, похабени и плоски като сухари и гладки като масло.

После изведнъж шумът сякаш започна да се променя и един по един гласовете заглъхнаха, след което магьосниците отново чуха звъна на камбаните от „Сейнт Майкъл ле Белфрей“, отмерващи половината час. Първият глас (този на малката фигура от полумрака над главите им) продължи да говори и след като другите бяха замлъкнали, все на старата тема за неразкритото убийство („Още не е късно! Още не е късно!“), но накрая и той заглъхна.

Докато магьосниците бяха в църквата, светът навън се промени. Магията се завърна в Англия, независимо дали членовете на йоркското общество го желаеха или не. Настъпиха и други промени от по- прозаичен характер: небето се изпълни с плътни снежни облаци. На цвят те бяха не сиви, а любопитна смесица от бледосиньо и морскозелено. Това странно оцветяване на облаците създаваше нещо като полуздрач, което хората обикновено свързват с приказните подводни царства.

Мистър Сегундус се почувства много уморен след това преживяване. Имаше господа, доста по-уплашени от него; той бе станал свидетел на магия, по-чудна от всичко, което си беше представял, но сега, след като чудото свърши, мистър Сегундус имаше желание да се прибере кротко у дома, без да разговаря с никого. В това уязвимо състояние той се озова лице в лице със секретаря на мистър Норел, който го спря и го заговори:

— Сър, аз смятам — каза мистър Чайлдърмас, — че сега обществото на магьосниците трябва да се разпусне. Много съжалявам.

Дали поради факта, че мистър Сегундус бе паднал духом, му се стори, че въпреки крайно почтителното си държане някъде дълбоко в себе си Чайлдърмас се присмива на магьосниците от Йорк. Той принадлежеше към онази необлагодетелствана класа хора с долен произход, които са осъдени цял живот да служат на господарите си, но чиито ум и способности ги карат да търсят признание и награди, непостижими за тях. Понякога по странно стечение на благоприятни обстоятелства тези хора намират пътя си към величието, но по-често мисълта за онова, което биха могли да постигнат, ги прави кисели, те стават недоволни слуги и изпълняват задълженията си не по-добре — и дори по-зле — от по-малко способните си събратя. Тези хора стават дръзки, загубват службата си и свършват зле.

— Моля за извинение, сър — продължи Чайлдърмас, — но имам един въпрос към вас. Надявам се да не ви прозвучи нахално, но бих желал да узная дали ви се случва да четете лондонски вестници.

Мистър Сегундус отвърна, че му се случва.

— Наистина ли? Това е много интересно. Самият аз обичам вестниците. Но нямам много свободно време — чета само книги, които попадат при мен по силата на задълженията ми към мистър Норел. И какво пише напоследък в лондонските вестници? Простете, че ви питам, сър, но мистър Норел, който няма навика да чете вестници, ми зададе вчера този въпрос и аз установих, че не съм в състояние да отговоря.

— Е, добре — започна мистър Сегундус, малко озадачен, — пише най-различни неща. Какво точно ви интересува? Пише за действията на флота на Негово величество срещу французите, за изявленията на правителството, за скандали и разводи. За това ли питате?

— О, да! — отвърна Чайлдърмас. — Много добре го обяснихте, сър. Чудя се — продължи той замислен — дали лондонските вестници отделят място и на провинциалните новини? Дали, да речем, днешните забележителни събития ще заслужат поне една вестникарска колонка?

— Не знам — каза мистър Сегундус. — Струва ми се напълно възможно, но все пак нали знаете, Йоркшир е толкова далеч от Лондон — може би лондонските вестникари никога няма да узнаят за случилото се.

— А-ха — измънка мистър Чайлдърмас и после млъкна.

Заваля сняг: отначало само няколко снежинки, после значително повече от няколко, докато накрая милион ситни снежинки се посипаха от мекото, натежало сиво-зелено небе. Всички сгради в Йорк избледняха, посивяха на белия сняг, всички хора сякаш се смалиха, виковете и крясъците, стъпките и конският тропот, скърцането на каруците и хлопането на вратите станаха по-далечни. И всички тези неща станаха някак по-незначителни, докато на света останаха само падащият сняг, морскозеленото небе, мъглявият сивкав приз рак на Йоркската катедрала и Чайлдърмас.

И през цялото това време Чайлдърмас не обели и дума. Мистър Сегундус се запита какво още чака секретарят — беше получил отговори на всичките си въпроси. Но Чайлдърмас стоеше и гледаше мистър Сегундус със странните си черни очи, сякаш очакваше от мистър Сегундус да каже още нещо — сякаш бе сигурен, че мистър Сегундус ще го каже, — всъщност сякаш на света нямаше нищо по-сигурно от това.

— Ако желаете — заговори мистър Сегундус, докато тръскаше снега от пелерината си, — мога да сложа край на цялата тази несигурност. Ще напиша писмо на редактора на „Таймс“, в което ще го уведомя за невероятните дела на мистър Норел.

— О! Това е наистина щедро! — отвърна Чайлдърмас. — Повярвайте ми, сър, знам много добре, че не всеки джентълмен би приел така великодушно поражението. Но аз не очаквах по-малко от вас. Дори казах на мистър Норел, че не вярвам да има по-услужлив джентълмен от мистър Сегундус.

— Съвсем не — възрази мистър Сегундус, — нищо не ми струва.

Ученото общество на магьосниците от Йорк се разпадна и членовете му бяха принудени да се откажат от магията (всички с изключение на мистър Сегундус) и макар че сред тях имаше глупци и далеч не всички бяха приятни хора, не мисля, че те заслужаваха такава съдба. Защото какво да прави един магьосник, който по силата на коварно споразумение няма право да изучава магия? Той е принуден да крачи безцелно из къщата си ден след ден, да откъсва племенницата си (или жена си, или дъщеря си) от бродерията й и да досажда на слугите с въпроси по дела, от които никога досега не се е интересувал — и всичко това за да има с кого да си говори, докато слугите не се оплачат от него на господарката. Той взема книга и започва да чете, но не може да се съсредоточи върху четивото си и едва когато стига 22 страница, установява, че това е роман — видът книга, която най-дълбоко презира, — и я оставя с отвращение. По десет пъти на ден пита племенницата си (или жена си, или дъщеря си) колко е часът, защото не може да повярва, че времето се ниже толкова бавно — и по същата причина непрекъснато сверява джобния си часовник.

Радвам се да ви съобщя, че към мистър Хънифут съдбата бе по-благосклонна, отколкото към останалите. Тъй като беше добър по душа, той силно се развълнува от историята, разказана от малката каменна фигура на колоната. Векове наред тя бе пазила знанието за чудовищното убийство в малкото си каменно сърце, помнеше мъртвото момиче с листата бръшлян в косите, когато всички други я бяха забравили, и мистър Хънифут смяташе, че такава преданост заслужава да бъде възнаградена. Затова той писа до катедралния свещеник, до канониците и до архиепископа и след като им досади неимоверно, тези важни персони се съгласиха да дадат разрешение на мистър Хънифут да разкопае земята под каменната настилка в южния кораб. И когато това стана, той и хората, които беше наел, намериха оловен ковчег с кости, точно както беше казала малката каменна фигура. Но тогава катедралният свещеник каза, че не може да позволи преместване на костите от Катедралата (както желаеше мистър Хънифут) само заради свидетелството на малката каменна фигура: това беше безпрецедентно. О, възкликна мистър Хънифут, но знаете ли, такъв прецедент има — и спорът се проточи с години, в резултат на което мистър Хънифут нямаше свободно време да роптае срещу подписаното споразумение с мистър Норел10.

Библиотеката на Ученото общество на магьосниците от Йорк беше продадена на мистър Тороугуд от Кофи Ярд. Но кой знае защо никой не се сети да спомене за това на мистър Сегундус и той научи за продажбата по заобиколен път, след като доставчикът на мистър Тороугуд каза на свой приятел (служител в „Ленени драперии Пристли“), а приятелят случайно спомена пред мисис Кокрофт от странноприемница „Джордж“, а тя пък каза на мисис Плезънс, която беше хазайка на мистър Сегундус. Щом чу за това, мистър Сегундус тутакси се втурна по заснежените улици към дюкяна на мистър Тороугуд, без да губи време да