феите и отвеждани завинаги в непознати, призрачни земи. Дори Кралят Гарван, който не е фея, а англичанин, е имал недотам добрия навик да отвлича мъже и жени и да ги отвежда в замъка си в Другите земи9.
Ако ние с вас можехме с помощта на магия да отвлечем всяко човешко същество, което ни харесва, и да го задържим при себе си за цяла вечност и ако можехме да избираме измежду всички хора на света, смея да твърдя, че изборът ни би паднал върху човек, по-пленителен от членовете на Ученото общество на магьосниците от Йорк, но тази утешителна мисъл не хрумна на нито един от господата в Катедралата. Някои от тях започнаха да се питат колко ли се е разгневил мистър Норел от писмото на доктор Фокскасъл и това ги накара сериозно да се уплашат.
След като камбанният звън заглъхна, някъде от полумрака над главите им се разнесе глас. Магьосниците наостриха уши, за да го чуят. Мнозина от тях вече се намираха в крайно изнервено състояние и си представиха, че някакъв загадъчен глас от онези, които се срещат във вълшебните приказки, им дава напътствия. Помислиха си, че това може би са тайнствени забрани. От приказките магьосниците знаеха, че подобни напътствия и забрани обикновено са малко неразбираеми, но сравнително лесни за следване — или поне така изглеждат на пръв поглед. Формулирани са най-често в духа на: „Не яж последния бонбон от синия буркан в ъгъла на шкафа“ или „Не бий жена си с пръчка от леска“. И въпреки това, както сочат всички вълшебни приказки, обстоятелствата винаги се стичат в ущърб на героя, който получава напътствията, така че той се вижда принуден да направи точно онова, което е забранено, и в резултат на това го застига зла участ.
Магьосниците си мислеха, че в най-добрия случай им се съобщава какво ще ги сполети. Не беше ясно обаче на какъв език говори гласът. По едно време мистър Сегундус като че ли долови думата „злоумишлен“, после му се стори, че чува латинската дума „interficere“, която означава „убивам“. Самият глас звучеше неясно: по нищо не приличаше на човешки глас, което само засили страха на господата, че всеки момент ще се появят феи. Той беше много дрезгав, дълбок и стържещ: сякаш два ръбести камъка се триеха един о друг, и въпреки това звуците несъмнено наподобяваха реч — бяха реч. Господата се взираха в полумрака в страхливо очакване, но единственото, което успяваха да различат, бяха смътните очертания на дребна каменна фигура, поставена като украса на голямата колона и надвиснала над главите им под тъмния купол. Когато слухът им привикна към странните звуци, те започнаха да разпознават все повече и повече думи, думи на староанглийски и латински, смесени така, сякаш говорещият нямаше представа, че това са два различни езика. За щастие разгадаването на тази причудлива смесица не представляваше особено затруднение за магьосниците, повечето от които бяха свикнали да разчитат безсистемните писания на учени от далечното минало. Преведено на ясен, разбираем английски, казаното гласеше следното: „Преди много, много години — петстотин, а може би и повече — в един зимен ден, по тъмно, млад мъж влезе в църквата, придружен от девойка с листа бръшлян в косите. Вътре нямаше никого освен камъните. Никой освен камъните не видя как той я удуши. Остави я да падне мъртва на камъните и никой освен камъните не видя. Мъжът така и не бе наказан за стореното, защото нямаше други свидетели освен камъните. Годините минаваха и всеки път, когато мъжът влезеше в църквата и застанеше сред богомолците, камъните крещяха, че това е човекът, убил момичето с листата бръшлян в косите, но никой не ни чу. Все пак още не е късно! Ние знаем къде е погребан той! В ъгъла на южния кораб! Бързо! Бързо! Донесете кирки! Донесете лопати! Вдигнете надгробните камъни. Изровете костите му! Натрошете ги с лопата! Ударете черепа му в колоните и го строшете! Нека камъните отмъстят! Още не е късно! Още не е късно!“
Магьосниците едва успяха да проумеят казаното и още веднъж да се запитат кой говори с тях, когато се обади друг каменен глас. Този път гласът като че ли идваше откъм олтара и говореше само на английски, но това беше особен английски, пълен с остарели и забравени думи. Той се оплакваше от някакви войници, които влезли в църквата и счупили няколко прозореца. Сто години по-късно те дошли отново и разбили една корабна преграда, заличили лицата на светците, свалили позлатата. Друг път точили върховете на стрелите си о ръба на фасадата, а триста години по-късно стреляли с пистолети в залата на катедралния съвет. Вторият глас явно не проумяваше как една църква съществува с хилядолетия, но хората не живеят толкова дълго. „Те изпитват наслада от разрушението! — крещеше той. — А самите те заслужават да бъдат разрушени!“ Подобно на първия говорещ, и вторият стоеше в църквата от незапомнени времена и явно се бе наслушал на безброй проповеди и молитви, но така и не беше срещнал най-ценните християнски добродетели — милосърдие, любов, смирение. И докато първият глас продължаваше да оплаква мъртвото момиче с листата бръшлян в косите, двата стържещи гласа се преплитаха по начин, крайно неприятен за ухото.
Мистър Торп, който беше храбър джентълмен, отиде да надзърне зад олтара, за да види кой говори. — Една статуя — обяви той.
Господата от Йоркското общество на магьосниците отново впериха погледи в полумрака над главите си по посока на първия нечовешки глас. И този път малцина от тях се усъмниха, че гласът идва от малката каменна фигура, защото докато се взираха в нея, те забелязаха движенията на пухкавите каменни ръце, които статуята развълнувано размахваше.
В този момент всички други статуи и паметници в Катедралата заговориха, разказвайки с каменните си гласове всичко, което са видели в каменния си живот, и шумът, както по-късно мистър Сегундус сподели с мисис Плезънс, стана неописуем. Защото Йоркската катедрала беше пълна с малки човешки фигури и причудливи животни, които пляскаха с криле.
Много от фигурите се оплакваха от съседите си и в това може би нямаше нищо чудно, след като бяха принудени да стоят едни до други в продължение на стотици години. Имаше петнадесет каменни крале, всеки от които бе стъпил върху каменен пиедестал в голям каменен барелеф. Косите им бяха ситно къдрави, сякаш ги бяха навили на хартийки, а след това така и не ги сресали — и щом ги видеше, мисис Хънифут не пропускаше да каже, че много й се иска да прокара гребен по кралските им глави. От първия миг, в който заговориха, кралете започнаха да се карат и да се упрекват взаимно, защото всички пиедестали бяха еднакво високи, а кралете — дори тези от камък — най-много от всичко мразят да бъдат равни с останалите. Впрочем имаше и малка група причудливи фигури с оковани ръце, които надничаха с каменни очи от една древна колона. Веднага щом магията подейства, всяка от тях се помъчи да се освободи от останалите, сякаш след многото векове каменните ръце бяха започнали да ги болят и на каменните хора им бе омръзнало да бъдат оковани едни за други.
Имаше статуя, която говореше на италиански. Никой не разбра защо, но по-късно мистър Сегундус откри, че това е копие на творба на Микеланджело. Тя като че ли разказваше за съвсем друга църква, където живите черни сенки са в рязък контраст с ярката светлина. С други думи, фигурата описваше онова, което оригиналната статуя в Рим виждаше.
Мистър Сегундус със задоволство забеляза, че макар да бяха силно уплашени, магьосниците продължаваха да стоят в църквата. Някои бяха толкова смаяни, че скоро съвсем забравиха за страха си и се втурнаха да разглеждат нови и нови чудеса, да правят забележки, да си водят записки с моливи в малки бележници, сякаш бяха забравили за коварния документ, който от днес им забраняваше да се занимават с магия. Магьосниците от Йорк (които скоро, уви, щяха да престанат да бъдат магьосници!) дълго се лутаха от кораб в кораб и се дивяха на чудесата. И ушите им кънтяха от зловещата какофония на хиляди каменни гласове, които говореха едновременно.
В залата на катедралния съвет имаше каменни навеси над амвоните с релефни изображения на малки каменни глави със странни корони, които бъбреха и се кикотеха в хор. Имаше и превъзходни каменни барелефи със стотици английски дървета, храсти и треви: глог, дъб, трънка, пелин, череша и дива тиква. Мистър Сегундус видя два каменни дракона, дълги до лакътя му, които се гонеха, като се шмугваха между, под и над каменните клони, каменните листа, каменните корени и каменните филизи на глога. Те се движеха като че ли с по-голяма лекота от всяко живо създание и въпреки това звукът от едновременното движение на толкова много каменни мускули под каменната кожа, триенето им в каменните ребра и сблъсъкът им с каменното сърце — съчетан с почукване на каменните нокти по каменните клони — беше крайно неприятен и мистър Сегундус се зачуди как самите те го търпят. Той забеляза как край тях се образува и се издига малко облаче прах, какъвто съпътства работата на каменоделеца, и си каза, че ако магията им позволи да се движат още дълго време, накрая ще се изтъркат и ще станат съвсем тънки.
Каменните листа и треви трепкаха и се полюшваха като от вятър и някои до такава степен наподобяваха събратята си в природата, че дори растяха. По-късно, когато магията престана да действа, се установи, че
