„Далас“ задмина „Поджи“ с тридесет и два възела, изскачайки отново отпред, а „Октомври“ ги следваше на няколко мили. На капитан II ранг Уоли Чембърс, който беше поел управлението, не му харесваше да се движи сляпо по време на тридесет и петминутното препускане, независимо от твърдението на „Поджи“, че всичко е чисто.

От „Поджи“ забелязаха преминаването им и се завъртяха, за да може страничната й антена да проследи движението на „Червения октомври“.

— Доста е шумна при двадесет възела — заяви шефът на сонарното отделение на „Поджи“ на другарите си. — „Далас“ не вдига толкова шум дори при тридесет.

— Шум на юг — съобщи мичманът.

— Какъв по-точно? — Туполев бе висял при вратата в продължение на часове, правейки черен живота на сонарните оператори.

— Много е рано да се каже, другарю капитан. Но курсът е постоянен. Приближава се насам.

Туполев се върна в командния пункт и заповяда да намалят още повече мощността на реакторните системи. Първоначално бе решил съвсем да ги спре, но за включване на реактор трябваше време, а все още не можеше да се определи колко далеч е откритата цел. Капитанът изпуши три цигари, преди отново да отиде при сонара. С нищо нямаше да помогне, ако изнервя мичмана. Човекът беше най-добрият му оператор.

— Едно витло, другарю капитан, американско, вероятно „Лос Анджелис“, скорост тридесет и пет възела. Азимутът се промени само с два градуса за петнадесет минути. Ще премине съвсем наблизо и… почакайте… Двигателите му спряха, — Четиридесет и пет годишният старшина притисна слушалките върху ушите си. Чу как кавитационният шум заглъхва, след това напълно изчезна. — Спря за подслушване, другарю капитан.

Туполев се усмихна.

— Няма да ни чуе, другарю. Можеш ли да уловиш още нещо? Може би той съпровожда нещо?

Мичманът отново се напрегна да долови нещо в слушалките, настройвайки едновременно с това уредите върху пулта си.

— Може би… има силни смущения от повърхността, другарю, и аз… почакайте! Май има някакъв шум. Азимутът на последната ни цел беше едно-седем-едно, а новият шум е… едно-седем-пет. Много слаб, другарю капитан — импулсен сигнал, единствен импулсен сигнал на активен сонар.

— Така. — Туполев се облегна на преградната стена. — Добра работа свършихме, другарю. Сега трябва да сме търпеливи.

Старши сонарният оператор Лавал обяви района за чист. Чувствителните рецептори на BQQ-5 не откриха нищо, въпреки че беше използвана и системата за компютърна обработка на сигнали (SAPS). Чембърс обърна носа така, че да може единичният импулсен сигнал от локатора да стигне до „Поджи“, която на свой ред изстреля свой към „Червения октомври“, за да е сигурно, че сигналът е получен. Водното пространство в разстояние на още десет мили беше чисто. „Поджи“ се премести с тридесет възела, последвана от най-новата ядрена подводница на американския военноморски флот.

— Още две подводници. Едната с едно витло, другата — двувитлова. Все още едва се чуват. Едновитловата подводница се движи много по-бързо. Американците имат ли двувитлови подводници, другарю капитан?

— Да, така предполагам — замисли се Туполев. Разликата в сигнатурната характеристика не беше никак голяма. Но така или иначе щяха да разберат. „Коновалов“ пълзеше с два възела на сто и петдесет метра под повърхността. Това, което ги приближаваше, изглежда, щеше да налети право на тях. Е, в края на краищата щеше да даде на империалистите един хубав урок.

— Може ли някой да ме смени на кормилото? — попита Райън.

— Искаш да се поразтъпчеш ли? — попита Манкузо, приближавайки се.

— Аха. Освен това трябва да отскоча до кенефа. Бъбреците ми вече ще се пръснат от толкова кафе.

— Свободен сте, сър — настани се американският капитан на мястото на Райън, а той тръгна към най- близкия клозет. След две минути се чувстваше значително по-добре. Върна се обратно в командния пункт, направи няколко приклякания, за да възстанови кръвообращението в краката си и погледна за миг в картата. Странно, почти зловещо изглеждаше руската маркировка на американския бряг.

— Благодаря, командире.

— Има защо — изправи се Манкузо.

— Ясно е, че не сте моряк, Райън. — Рамиус го бе наблюдавал, без да каже дума.

— Никога не съм твърдял противното, капитане — съгласи се Райън. — Колко ни остава до Норфолк?

— О, още най-много четири часа — отвърна Манкузо. — Планът е да пристигнем, след като се стъмни. Поради някакви съображения искат да ни вкарат в пристанището, без някой да ни види, но аз не зная защо.

— Напуснахме протока по светло. Ами ако някой ни е видял тогава? — попита Райън.

— Аз не забелязах нищо, но ако някой е бил там, ще е видял единствено командните кули на три подводници без номерация. — Бяха тръгнали през деня, за да се възползват от „прозореца“ в съветския спътников обзор.

Райън запали нова цигара. Жена му щеше здраво да го наругае, но престоят на подводницата беше опънал нервите му. Висенето в поста на кормчията не му предлагаше нищо освен да съзерцава шепата прибори пред себе си. Подводницата се управляваше по-лесно, отколкото бе очаквал, и единственото пълно завъртане, което бе предприел, му показа колко енергично подводницата променя курса си във всяка посока. Почти тридесет тона стомана, помисли той, нищо чудно…

„Поджи“ профуча покрай „Далас“ с тридесет възела, продължи да се движи със същата скорост в продължение на още двадесет минути и спря на единадесет мили по-нататък и на три мили от „Коновалов“, чийто екипаж вече едва дишаше. Макар и произведение на изкуството, сонарът на „Поджи“, който не беше снабден с новата BC-10/SAPS система, не можеше да чуе това, което не вдигаше никакъв шум, а „Коновалов“ пазеше абсолютна тишина.

„Червения октомври“ премина покрай „Далас“ в 15:00 часа, след като получи последния сигнал, че наоколо е чисто. Екипажът й беше изморен и се надяваше да пристигнат в Норфолк два часа след залеза на слънцето. Райън се чудеше кога най-рано ще може да отлети обратно за Лондон. Страхуваше се, че ЦРУ може би щеше да поиска да го разпита надълго и нашироко. Манкузо и членовете от екипажа на „Далас“ се питаха дали ще могат да видят семействата си, макар и да не разчитаха особено на това.