беше отговорът, той беше платил за своята измяна с живота си.

— Щях да се чувствам по-добре, ако имахме по-голямо въздушно прикритие — заяви адмирал Фостър, облягайки се на стената.

— Съгласен съм, сър, но не можем да си позволим да се разкрием, нали? — попита генерал Харис.

Двойка самолети Р-ЗВ патрулираше между Хатерас и Вирджиния Кейпс, сякаш изпълняваха редовна тренировъчна задача. Повечето „Орион“ бяха далеч навътре в океана. Съветският флот вече се бе отдалечил на четиристотин мили от брега. Трите надводни групи се бяха съединили, заобиколени от подводниците. „Кенеди“, „Америка“ и „Нимиц“ се намираха на петстотин мили източно от тях, а „Ню Джърси“ се връщаше в базата си. Руснаците щяха да бъдат следени по целия им път до вкъщи. Авионосните формирования щяха непрекъснато да ги следват до Исландия, спазвайки разумно разстояние. Въздушните групи щяха да обикалят постоянно на ръба на радарния обхват на руснаците, за да им напомнят, че Съединените щати продължават да ги държат под око. Самолетите, базирани в Исландия, щяха да ги поемат по оставащия им път до дома.

„Инвинсибъл“ беше вън от играта, на около половината път до дома. Американските ударни подводници се връщаха към обикновения си патрулен режим. Докладите, макар и непълни, гласяха, че всички съветски подводници се отдалечават от бреговете. Те пътуваха в разреден пакет и шумът им затрудняваше патрулиращите над тях „Орион“, на които не достигаха хидроакустични буйове. По всичко личи, че операцията е пред своя край, решиха в оперативния отдел на щаба на ВМС.

— За Норфолк ли тръгвате, адмирале? — попита Харис.

— Мислех да организирам среща със CINCLANT — нещо като разбор на операцията, нали разбираш? — отвърна Фостър.

— Тъй вярно, сър — потвърди Харис.

Корабът се движеше с двадесет възела в час, съпровождан от двете си страни от по един разрушител. Адмирал Ийтън беше на флагманския си пост. Всичко беше свършило, без да се случи нещо, слава на Бога! Руснаците бяха на сто мили отпред, в обсега на ракетите „Томахоук“, но много извън този на всички други средства. Общо взето, той беше доволен. Съединението му бе работило успешно с „Тарауа“, който се бе отправил на юг към Мейпорт, Флорида. Ийтън се надяваше и неговият кораб да може скоро да направи същото. От много време командирите на линейни кораби бяха получили под свое командване самолетоносачи. Бяха държали отряда на „Киров“ под непрекъснато наблюдение. Ийтън беше убеден, че ако се бе стигнало до битка, щяха да се справят с Иван. И, което беше по-важно, беше сигурен, че и Иван го знаеше. Единственото, което вече очакваха, беше заповедта за завръщане в Норфолк. Щеше да е чудесно да си бъдат в къщи за Коледа. Според него хората му го бяха заслужили. Голямата част от екипажа на линейния кораб бяха ветерани и почти всички имаха семейства.

Пинг!

Джоунс отбеляза времето в бележника си и извика:

— Капитане, от „Поджи“ току-що се получи импулсен сигнал.

„Поджи“ се намираше на десет мили пред „Октомври“ и „Далас“. Планът беше, след като тя излезе напред и прослуша района в продължение на десет минути, да сигнализира с единствен импулсен сигнал от активния си сонар, че десетте мили до нея и двадесет и петте или повече отпред са чисти. „Поджи“ трябваше след това да остане на бавен дрейф, а „Далас“ на една миля източно от „Червения октомври“ да потегли с пълна скорост, за да задмине с десет мили другата ударна подводница.

Джоунс правеше опити с руския сонар. Активната му част не е чак толкова лоша, откри той с изненада. С пасивните системи не му се и занимаваше. Когато „Червения октомври“ лежеше на дъното на протока Памлико, той не бе успял да засече американските подводници. Те също бяха застинали на едно място и единствено генераторите на реакторите им работеха, но все пак не бяха по-далеч от една миля. Беше останал разочарован, че не е успял да открие местоположението им.

Офицерът, с когото работеше — Бугаев, беше доста приветливо момче. В началото се беше държал твърде сдържано, — сякаш той е господар, а аз крепостен селянин, бе помислил Джоунс, преди да види как капитанът се отнася с него. Това изненада Джоунс. От малкото, което знаеше за комунизма, беше очаквал всички да са равни. Е, реши той, поне толкова съм разбрал от прочитането на „Капиталът“ като първокурсник. Повече си заслужаваше да се види какво са построили руснаците. Боклук най-вече! Редниците дори нямаха своя столова. Не беше ли това дивотия? Да се храниш, където спиш?

Джоунс бе прекарал цял час, който откъсна от времето си за сън, в изучаване на подводницата. Към него се бе присъединил и Маниън. Бяха започнали от спалното помещение. Личните шкафчета не се заключваха, вероятно за да могат офицерите да тършуват в тях. Джоунс и Маниън постъпиха по същия начин. Вътре нямаше нищо интересно. Дори порноснимките бяха боклук. Позите бяха направо тъпи, а жените…, е, Джоунс беше израснал в Калифорния. Боклук! Изобщо не му беше трудно да разбере защо руснаците бяха поискали да емигрират.

Ракетата беше интересна. Двамата с Маниън отвориха един наблюдателен люк, за да разгледат вътрешността й. Не е толкова зле, помислиха те. Много от кабелите не бяха закрепени, но това вероятно облекчаваше обслужването. Ракетата изглеждаше страшно голяма. Значи това са били насочили към нас тези копелета, помислиха те. Джоунс се запита дали флотът няма да задържи няколко от тях. Ако някога се наложи да се подхвърлят няколко на стария Иван, би могло да се включат и една-две от собствените му. Тъпа идея, Джоунси, каза сам на себе си той. Изобщо не му се искаше тези проклети неща някога да полетят. Едно нещо беше сигурно — всичко от тази кофа ще бъде свалено, изпитано, разглобено и отново изпитано, а във военноморския флот той беше специалистът номер едно по руски сонари. Може би щяха да го допуснат да присъства по време на изпитанията… Можеше да се окаже, че си заслужава да остане няколко месеца повече във флота.

Джоунс запали цигара.

— Искате ли една от моите, господин Бугаев? — поднесе той пакета към електронния инженер.

— Благодаря, Джоунс. Учил ли си в университет? — Лейтенантът взе една от американските цигари, каквато му се пушеше, но гордостта не му бе позволила да си поиска. Постепенно бе започнало да му просветва, че този срочнослужещ му е равен в техническите си познания. Макар и неквалифициран наблюдаващ офицер, Джоунс можеше да управлява и поддържа сонарните механизми, както всички други, които познаваше.

— Да, сър. — Джоунс знаеше, че не е лошо да се обръщаш към офицерите със „сър“. Особено към тъпите. — Калифорнийски политехнически университет. Завършени пет семестъра. Среден успех. Не завърших.

— Защо напусна?

Джоунс се усмихна.

— Ами, сър, трябва да знаете, че Калифорнийската политехника е, ами, малко странно място. Направих си малка шега с един от преподавателите. Той работеше със стробиращо осветление за високоскоростна фотография и аз монтирах малък ключ за изключване на стайното осветление от строба. За лош късмет ключът даде на късо и причини малък пожар. — Този малък пожар беше изгорил лабораторията до основи, беше съсипал тримесечен труд по събиране на данни и погълнал оборудване за петнадесет хиляди долара. — Това наруши правилата.

— Какво учеше?

— Стремях се към научна степен по електроинженерство с втора специалност по кибернетика. Остават ми още три семестъра. Ще ги взема, ще защитя доктората си и след това ще се върна да работя във флота като цивилен.