ВМС ще поискат да разговарят надълго и нашироко с вас. Това не ви изненадва, нали? Казах го и преди. След една година ще правите това, което си изберете.

— И всеки, който иска да кръстосва моретата с нас, е добре дошъл — добави Манкузо.

Райън се запита доколко вярно беше това. Военноморският флот нямаше да пожелае да допусне никой от тези мъже на своя подводница от клас „688“. Това можеше да помогне някой от тях да събере достатъчно ценна информация, която да му позволи да се върне вкъщи, като при това запази главата на раменете си.

— Как един толкова приятелски настроен човек става шпионин на ЦРУ? — попита Бородин.

— Аз не съм шпионин, сър — повтори Райън. Не можеше да ги обвинява, че не му вярват. — В университета се запознах с едно момче, което споменало името ми пред свой приятел от ЦРУ — адмирал Джеймс Гриър. Преди няколко години бях поканен да се присъединя към група учени, събрани да проверят щателно някои от разузнавателните оценки на ЦРУ. По това време прекарвах времето си в писане на книги върху историята на морското дело. В Ленгли, където прекарах два месеца през лятото, написах доклад върху международния тероризъм. Гриър го хареса и преди две години ме помоли да постъпя при тях на редовна работа. Приех. Беше грешка — каза Райън, без да има точно това предвид. Но така ли беше наистина? — Преди една година бях прехвърлен в Лондон да работя в група за оценяване на разузнавателни сведения съвместно с Британската секретна служба. Нормалната ми работа е да седя на бюро и да мисля върху сведенията, които ни изпращат оперативните агенти. В тази история се забърках, защото разбрах какво се опитвате да направите, капитан Рамиус.

— Баща ви беше ли шпионин? — попита Бородин.

— Не, баща ми беше полицейски служител в Балтимор. Той и майка ми загинаха при самолетна катастрофа преди десет години.

Бородин му изказа съболезнованията си.

— А вие, капитан Манкузо, как станахте моряк?

— Исках да стана моряк още от дете. Баща ми беше бръснар. Избрах подводниците, докато бях в Анаполис, защото ми се сториха по-интересни.

Райън наблюдаваше нещо, което не беше виждал никога преди — мъже от различни краища на света, с различна култура, се опитваха да намерят обща почва под краката си. И двете страни протягаха ръка, като търсеха прилики в характерите и жизнения си път и поставяха основите на разбирателство помежду си. Беше повече от любопитно. Беше трогателно. Райън се питаше колко ли е трудно за руснаците. Вероятно по-трудно от всичко, което той беше направил досега, защото мостовете зад тях бяха изгорени. Бяха се отказали от всичко, което познаваха, с вярата, че бъдещето им ще е по-добро. Райън искрено се надяваше те да успеят и да направят стъпката от комунизма към свободата. През изминалите два дни той беше започнал да разбира куража, който тези мъже бяха проявили. Да се изправиш срещу дулото на пистолет в някое от помещенията на подводницата беше нищожно преживяване в сравнение с отказа от начина си на живот. Странно беше как безгрижно американците приемат свободите си. Колко ли трудно щеше да бъде за тези мъже, рискували живота си, да привикнат към нещо, което хора като Райън толкова рядко оценяват? Хора като тях бяха изградили „американската мечта“ и хора като тях бяха необходими, за да я поддържат. Беше странно, че такива хора трябваше да дойдат от Съветския съюз. Или може би не толкова странно, помисли Райън, докато слушаше разговора, който се водеше около него.

Още осем часа, прошепна на себе си Райън. Така му бяха казали. Осемчасов преход до Норфолк. По собствено желание се беше заел с приборите за управление на руля и потапящите крила. Те бяха единственото нещо, с което знаеше как да се справя, и освен това трябваше да се занимава с нещо. „Октомври“ беше останала почти без екипаж. Почти всички американци помагаха при реактора и машинното отделение в задната част на подводницата. Само Манкузо, Рамиус и самият той се занимаваха с управлението. На няколко метра от тях Джоунс помагаше на Бугаев да следи сонарното оборудване, а медицинските лица продължаваха да се грижат за Уилямс в здравния пункт. Готвачът сновеше напред-назад със сандвичи и кафе, което разочарова Райън, вероятно защото се беше разглезил от кафето на Гриър.

Рамиус почти беше седнал върху парапета, който ограждаше пиедестала на перископа. Раната на крака му не кървеше, но, изглежда, го болеше повече, отколкото той даваше да се разбере, защото позволяваше на Манкузо да следи показанията на приборите и да се занимава с управлението на подводницата.

— Рул право напред — заповяда Манкузо.

— Право напред — завъртя Райън колелото надясно до средно положение и погледна указателя на положението на руля.

— Рул право напред, курс едно-две-нула.

Манкузо се намръщи нервно над морската карта, недоволен от факта, че е принуден да управлява огромната подводница по такъв безцеремонен начин. — Трябва да внимавате в този район. Пясъчните наноси се натрупват непрекъснато от южното крайбрежно течение, въпреки че ги почистват на всеки няколко месеца. Бурите, които вилнеят тук, не помагат много — върна се Манкузо при перископа и погледна през него.

— Казвали са ми, че районът е опасен — каза Рамиус.

— Гробището на Атлантическия океан — потвърди Манкузо. — Много кораби са намерили тук гибелта си. Климатичните условия и теченията са много лоши. Освен това се предполага, че и германците доста са поработили наоколо през войната. На вашите карти не е отбелязано, но дъното е осеяно със стотици потънали кораби — приближи се той към масата с морската карта. — Както и да е, но ние отбягваме това място и не завиваме на север, докато не стигнем приблизително тук — пръстът му начерта линия върху картата.

— Това са си ваши води — съгласи се Рамиус.

Трите лодки се движеха в разтегнат строй. По пътя им към открито море водеше „Далас“, а „Поджи“ ги следваше най-отзад. Движеха се на повърхността, с почти заливани от вълните палуби и безлюдни мостици. Всички визуални наблюдения се извършваха с перископите. Радарите бяха изключени, за да не създават електронни смущения. Райън погледна небрежно картата. Бяха напуснали самия проток, но картата показваше наличието на пясъчни натрупвания в продължение на още няколко мили.

„Гъсеничната“ задвижваща система на „Червения октомври“ беше изключена. Тя се бе оказала точно каквато я бе предсказал Скип Тайлър. Разполагаше с две двойни тунелни системи — първата им част обхващаше почти една трета от дължината след носа, а втората — почти цялата втора половина от дължината на подводницата. Манкузо и инженерите му бяха проучили чертежите с голям интерес и след това надълго и нашироко бяха обсъждали качествата на тунелната система.

От своя страна Рамиус не вярваше, че е бил засечен толкова рано. Накрая Манкузо беше накарал Джоунс да покаже личната си карта с начертан на нея изчисления курс на „Октомври“ още от бреговете на Исландия. Макар и с няколко мили разлика от действителния курс на подводницата, той беше достатъчно близък до него, за да е съвпадение.

— Изглежда, сонарът ви е по-добър, отколкото предполагахме — промърмори Рамиус, застанал зад поста за управление на Райън.

— Доста е добър — скромно потвърди Манкузо. — Но още по-добър е Джоунси — той е най-добрият хидроакустик, който някога съм имал.

— Толкова млад и толкова умен?

— Много от нашите хора са такива — засмя се Манкузо. — Въпреки че не са толкова, колкото бихме искали, разбира се, но всичките ни момчета са доброволци. Всички те знаят в какво се замесват. Подбираме кого да вземем и след това ги обучаваме, докато им извадим душите.

— Капитане, тук сонарното — чу се гласът на Джоунс. — „Далас“ се потапя, сър.

— Много добре — запали цигара Манкузо, приближи се до телефона и натисна бутона за машинното отделение. — Предайте на Маниън, че ми трябва тук. Потапяме се след няколко минути. Да. — Той остави