дока в Полярний до мига, в който и последният човек беше влязъл в „Мистик“. Други групи агенти вече работеха из целия свят, за да научат дали случилото се с „Червения октомври“ е било заговор на ЦРУ, или на някоя друга разузнавателна служба. КГБ щеше да получи търсения отговор, но полковникът, натоварен с този случай, започваше да се съмнява, че отговорът ще дойде от тези моряци.

Нойъс позволи на Рамиус да извърви петте метра от медицинския пункт до каюткомпанията под негово наблюдение. Пациентът не изглеждаше много добре, най-вече защото не се беше къпал и бръснал скоро, както и всички останали на борда. Бородин и Манкузо му помогнаха да се настани в стола начело на масата.

— Е, Райън, как си днес?

— Добре, благодаря, капитан Рамиус — усмихна се Райън над чашата си с кафе. В действителност той се чувстваше значително успокоен, защото през последните няколко часа бе предоставил управлението на подводницата на хора, които наистина разбираха от това. Въпреки че броеше часовете, които му оставаха до напускането на „Червения октомври“, за пръв път от две седмици нито имаше признаци на морска болест, нито се страхуваше. — Как е кракът ви, сър?

— Наболява. Ще трябва да науча как да се пазя. Не си спомням да съм ви казвал, че дължа живота си на вас, както и всички ние.

— Моят живот също беше поставен на карта — смути се Райън.

— Добро утро, сър. — Беше готвачът. — Да ви стъкмя ли нещо за закуска, капитан Рамиус?

— Да, много съм гладен.

— Чудесно! Една американска военноморска закуска. Ще ви донеса прясно кафе — долетяха последните му думи вече от коридора. След тридесет секунди се върна с кафе и комплект прибори за Рамиус. — Закуската ви ще е готова след десет минути, сър.

Рамиус си наля чаша кафе. В чинийката му имаше и едно малко пликче.

— Какво е това?

— Другар на кафето — засмя се Манкузо. — Сметана за кафето ви, капитане.

Рамиус разкъса пакетчето, поглеждайки подозрително вътре в него, преди да изсипе съдържанието му в чашата си и да го разбърка.

— Кога тръгваме?

— Утре по някое време — отговори Манкузо. „Далас“ периодично се издигаше на перископна дълбочина, за да получи оперативните заповеди и да ги предаде на „Червения октомври“ по подводния телефон. — Преди няколко часа ни съобщиха, че съветският флот е тръгнал обратно на североизток. До залез слънце ще знаем със сигурност. Момчетата ни ги следят отблизо.

— Къде ще отидем? — попита Рамиус.

— Къде им съобщихте, че отивате? — поиска да знае Райън. — Какво точно гласеше писмото ви?

— Научили сте за писмото… Как?

— Научихме. Факт е, че зная за писмото, но това е всичко, което мога да кажа, сър.

— Писах на чичо Юри, че ще отплаваме за Ню Йорк, за да подарим този кораб на президента на Съединените щати.

— Но не се отправихте към Ню Йорк — възрази Манкузо.

— Разбира се, че не. Исках да вляза в Норфолк. Защо да влизам в гражданско пристанище, когато военноморската база е толкова близо? Мислите ли, че щях да кажа на Падорин истината? — тръсна глава Рамиус. — Защо? Бреговата ви ивица е толкова дълга.

„Скъпи Адмирал Падорин, аз отплавам за Ню Йорк…“ Нищо чудно, че побесняха, помисли Райън.

— Къде отиваме? В Норфолк или Чарлстън? — попита Рамиус.

— Според мен в Норфолк — каза Манкузо.

— Не знаехте ли, че ще изпратят целия си флот след вас? — тросна се Райън. — Защо изобщо изпратихте писмото?

— За да разберат — отвърна Рамиус. — За да разберат. Не очаквах някой да ни засече. А ето, че вие ни изненадахте.

Американският капитан се засмя.

— Засякохме ви край бреговете на Исландия. Имахте повече късмет, отколкото предполагате. Ако бяхме отплавали от Англия по план, щяхме да бъдем с петнадесет мили по-близо и да ви пипнем още по-рано. Съжалявам, капитане, но нашите сонари и оператори са много добри. По-късно ще можете да се срещнете с човека, който ви засече пръв. В момента той работи с Бугаев.

— Старшина? — предположи Бородин.

— А не офицер? — учуди се Рамиус.

— Не, просто един много добър оператор — потвърди Манкузо изненадан. Защо всички очакваха със сонара да се занимава офицер?

Готвачът се върна. Разбиранията му за обикновена американска военноморска закуска се бяха проявили в огромен поднос с дебел резен шунка, две рохки яйца отгоре, четири филийки препечен хляб и купичка с ябълково желе.

— Кажете ми, ако искате още, сър.

— Това ли е нормална закуска? — обърна се Рамиус към Манкузо.

— Няма нищо необичайно. Самият аз предпочитам вафли. Американците се хранят много на закуска. — Рамиус вече се бе нахвърлил върху своята. След два дни на нередовно хранене и голямата загуба на кръв организмът му се нуждаеше остро от храна.

— Кажете ми, Райън — запали цигара Бородин, — какво в Америка ще ни удиви най-много?

Джак посочи подноса пред капитана:

— Магазините за хранителни стоки.

— Магазините за хранителни стоки? — смая се Манкузо.

— Докато бях на „Инвинсибъл“, прочетох доклад на ЦРУ за хора, които преминават при нас. — Райън не искаше да каже изменници. Думата звучеше някак си унизително. — По общо мнение първото нещо, което изненадва хората, тези от вашата част на света, са супермаркетите.

— Разкажете ми за тях — помоли Бородин.

— Сграда с размерите приблизително на футболно игрище, е, може би малко по-малко. Влизате през входа и вземате количка за пазаруване. Пресните плодове и зеленчуци са вдясно. Тръгвайки наляво, човек постепенно преминава през други щандове. Правя го от дете.

— Казвате пресни плодове и зеленчуци? Ами сега, през зимата?

— Какво през зимата? — погледна го въпросително Манкузо. — Може би струват малко повече, но винаги ги има. Това е единственото, което ни липсва на борда. Запасите от пресни плодове, зеленчуци и мляко ни стигат едва за около седмица.

— А месо? — попита Рамиус.

— Каквото поискате — отвърна Райън. — Телешко, свинско, агнешко, пуешко, пилешко. Американските земеделци произвеждат много. САЩ изхранват себе си и много им остава. Вие го знаете — Съветският съюз купува зърно от нас. По дяволите, плащаме на земеделците си не да увеличават производството си, а да контролират излишъка. — Четиримата руснаци го гледаха с недоверие.

— Какво още? — попита Бородин.

— Какво още ще ви учуди? Почти всеки човек има своя кола. Повечето имат собствени домове. Ако имате пари, можете да купите почти всичко, което бихте поискали. Предполагам, че средното американско семейство изкарва около двадесет хиляди долара годишно. Офицерите тук получават повече. Истината е, че в нашата страна всеки, който има малко мозък, а всички вие го имате…, желаете да работите…, всички сте…, ще можете да си осигурите спокоен живот дори без чужда помощ. Освен това можете да бъдете сигурни, че ЦРУ ще се погрижи за вас. Ние не бихме искали някой да се оплаче от гостоприемството ни.

— И какво ще стане с моите хора? — заинтересува се Рамиус.

— Не мога да ви отговоря точно, сър, защото никога преди това не съм попадал в такава ситуация. Мога да предположа, че ще бъдете отведени на сигурно място, за да си отпочинете и успокоите. Хората от ЦРУ и