— Защо си станал оператор на сонар? — Бугаев седна. Той никога преди това не бе разговарял по този начин със срочнослужещ.

— По дяволите, сър, забавно е. Когато нещо се случва… нали разбирате, военно учение, преследване на друга подводница, такива неща… Аз съм шкиперът. Всичко, което трябва да направи капитанът, е да реагира на сведенията, които аз му подавам.

— А харесваш ли командира си?

— Повече от сигурно! Той е най-добрият, който съм имал, а съм имал трима. Вършиш ли си работата добре, той не ти се кара. Ако имаш нещо да му кажеш, изслушва те.

— Казваш, че ще се върнеш в колежа? Как ще плащаш? На нас са ни казвали, че само синовете на управляващата класа се учат в университет.

— Това са глупости, сър. В Калифорния, ако си достатъчно умен да учиш, учиш. В моя случай аз спестявам пари — на подводницата не се харчи много, нали? А и във флота плащат добре. Вече имам достатъчно, за да постигна целта си. А вашата научна степен по какво е?

— Завърших висше военноморско училище. Като вашия Анаполис. Бих искал да получа подходяща научна степен по електроника — отговори Бугаев, давайки гласен израз на мечтите си.

— Не е трудно. Мога да ви помогна. Ако сте достатъчно подготвен за Калифорнийския политехнически, мога да ви кажа с кого да говорите. Калифорния ще ви хареса. Това е мястото, където трябва да се живее.

— Освен това искам да работя на истински компютър — продължи Бугаев замечтано.

— Ами, купете си — засмя се тихо Джоунс.

— Да си купя компютър?

— Разбира се, на „Далас“ имаме няколко малки „Епъл“. Една хубава система ще ви струва около, ъ-ъ, две хиляди. Това е много по-малко, отколкото струва една кола.

— Компютър за две хиляди долара? — Замечтаността на Бугаев се смени с подозрителност, сигурен, че Джоунс го пързаля.

— Или по-малко. За три бона можете да купите превъзходна апаратура. По дяволите, ако кажете в „Епъл“ кой сте, те вероятно ще ви я дадат безплатно или пък флотът ще ви я купи. Ако не искате „Епъл“, има „Комодор“, „TRS-80“, „Атари“. Всякакви. Зависи за какво ще искате да го използвате. Вижте, само една фирма — „Епъл“, е продала повече от милион. Вярно, малки са, но са истински компютри.

— Никога не съм чувал за тези… „Епъл“.

— Да, „Епъл“. Две момчета основаха фирмата, когато бях в прогимназията. Оттогава са продали милион или приблизително толкова, както казах, и сега са до известна степен богати. Самият аз нямам — на подводницата няма място, но брат ми има собствен персонален компютър. Все още не ми вярвате, нали?

— Работник със собствен компютър? Не е за вярване! — угаси Бугаев цигарата си. Американският тютюн е доста слаб, помисли си той.

— Е, сър, в такъв случай попитайте някого другиго. Както казах, „Далас“ разполага с няколко „Епъл“, за ползване от екипажа. Има и други боклуци за управление на огъня, за водене на кораба и за сонара, разбира се. Използваме „Епъл“ за игри, вие със сигурност обичате компютърните игри, нали. Не можеш да кажеш, че си се забавлявал, ако не си опитал „Чоплифтър“ и други неща, образователни програми, такива глупости. Съвсем честно, г-н Бугаев, можете да влезете в почти всеки търговски център и да си купите компютър. Ще видите.

— Как използвате компютър в работата си със сонара?

— Обяснението ще иска време, сър, а и вероятно ще трябва да поискам разрешение от капитана — спомни си Джоунс, че това приятелче му е все още враг или нещо такова.

„Алфа“ дрейфуваше бавно на ръба на континенталния шелф, на около петдесет мили югоизточно от Норфолк. Туполев заповяда да намалят мощността на реактора до пет процента от максималната, достатъчни за захранване на електрическите системи. Освен това по този начин подводницата му стана почти напълно безшумна. Заповедите се предаваха от уста на уста. „Коновалов“ беше в режим на пълно мълчание. Беше забранено дори да се готви. Готвенето означаваше разместване на метални съдове по металните скари. До второ нареждане екипажът беше на диета от сандвичи със сирене. Говореха шепнешком, ако изобщо говореха. Всеки, който вдигаше шум, щеше да привлече вниманието на капитана, а всички на борда знаеха какво означава това.

Куентин разглеждаше данните, изпратени по цифровата връзка от двата самолета „Орион“. Една осакатена ракетна подводница, американската „Джорджия“, се беше отправила към Норфолк след турбинна повреда, ескортирана от две ударни лодки. Бяха я държали в открито море, по думите на адмирала, заради руската активност по брега и планът сега беше да я приберат в базата, да я ремонтират и върнат обратно колкото се може по-бързо. „Джорджия“ носеше двадесет и четири ракети „Трайдънт“ — значителна част от цялата възпираща сила на страната. След заминаването на руснаците ремонтът й придобиваше първостепенна важност. Можеха вече спокойно да си я приберат, но искаха първо „Орион“ да огледат дали някоя руска подводница не е останала в общата суматоха.

Един „Р-ЗВ“ кръжеше на триста метра височина на около петдесет мили югоизточно от Норфолк. Бордовите прибори не отчитаха нищо, нито топлинна сигнатура по повърхността, нито забележими нарушения на магнитното поле на земята, въпреки че при едно от прелитанията си самолетът мина на по- малко от сто метра от позицията на „Алфа“. Корпусът на „Коновалов“ беше направен от немагнитен титан. Един хидроакустичен буй падна на седем мили южно от позициите й, но също не успя да засече шума от реактора й. Данните непрекъснато бяха предавани в Норфолк, където оперативният щаб на Куентин ги въвеждаше в компютъра му. Проблемът беше, че не всички съветски подводници бяха включени в сметките.

Е, помисли командирът, това е. Някои от лодките се бяха възползвали от удобния случай да пропълзят встрани от планираното местоположение. Той беше докладвал, че съществува макар и минимална възможност една или две от тях да продължават да блуждаят наоколо, въпреки че нямаше доказателства. Чудеше се какво прави CINCLANT. Той имаше вид на страшно доволен от нещо. Операцията против съветския флот беше проведена доста добре според видяното от него, а освен това имаше и една мъртва „Алфа“. Колко ли време щеше да трябва на „Гломар Експлорър“ да влезе в строя и да я извади? Той се питаше дали ще има късмета да хвърли поглед на останките. Какъв удобен случай!

Никой не приемаше сериозно текущата операция. В това имаше някакъв смисъл. Ако „Джорджия“ действително се връщаше с повреден двигател, тя щеше да се движи бавно, а една бавна „Охайо“ вдигаше шум като девствен женски кит, решен да запази девствеността си. И ако CINCLANT толкова много се интересуваше от това, нямаше да повери операцията по прочистване само на два „Р-ЗВ“, пилотирани от запасняци. Куентин вдигна слушалката на телефона и набра номера на оперативния отдел на CINCLANT, за да предаде отново, че няма признаци за вражеска дейност.

Райън погледна часовника си. Бяха изминали вече пет часа — много време за седнал в стол. Бързият поглед върху картата му показа, че осемчасовата оценка е била оптимистична или той не ги беше разбрал. „Червения октомври“ следваше линията на шелфа и скоро щеше да започне да завива на запад към Вирджиния Кейпс. Може би щяха да им трябват още четири часа. Не можеше да бъде по-рано. Рамиус и Манкузо изглеждаха прекалено изморени. Всички бяха изморени. И вероятно най-изморени бяха хората в машинното отделение, или не — готвачът. Той разнасяше непрекъснато кафе и сандвичи на всички. Руснаците изглеждаха озверели от глад.