кораби от Средиземноморския флот направиха посещение в Неапол. Братовчед му държи ресторант на брега на реката след Понте Векио. Когато разбраха кой съм, пощуряха да ме гощават. Италианците обичат морските пехотинци.
— Сигурно ще е заради зелените униформи — рече Доминик.
— Може би просто на мен ми стои много добре, Енцо. Някога да ти е идвало наум това? — подкачи го капитан Карузо.
— О, разбира се — отвърна специален агент Карузо и отхапа още едно парче от телешкото. — Пред нас стои следващият Роки.
— Момчета, вие винаги ли сте в такова настроение? — попита Алекзандър.
— Само когато си пийваме — отвърна Доминик и брат му се засмя.
— Енцо изобщо не може да носи на пиене. Виж, ние от морската пехота сме друга работа.
— И това ми го казва някой, който си мисли, че Милър Лайт наистина е бира — рече агентът от ФБР, без да погледне брат си.
— Предполага се, че близнаците си приличат — рече Алекзандър.
— Само еднояйчните. В него месец мама е чукнала две яйца. С татко го разбрали едва след година. Изобщо не си приличаме, Пийт. — Доминик намигна на брат си, който се засмя в отговор.
Обаче Алекзандър беше по-наясно. Знаеше, че разликата е само в облеклото и това скоро щеше да се промени.
Глава пета
СЪЮЗИ
Мохамед взе първия полет на компанията „Авианка“ за Мексико Сити и там изчака полет 248 на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Чувстваше се в безопасност на летищата, където всичко беше анонимно. Трябваше да внимава с храната, защото Мексико беше страна на неверници, но салонът на първа класа го предпазваше от тяхната културна варварщина, а големият брой въоръжени полицаи бяха гаранция, че хора като него нямаше да взривят самолета. Избра място в ъгъла, далеч от прозорците, и зачете книга, която беше купил в една книжарница, за да не се отегчи до смърт. Естествено, на такива места никога не четеше Корана, нито каквото и да било за Близкия изток, за да не би някой да започне да го разпитва. Не, той трябваше да се придържа най-стриктно към „прикритието си“ като всеки опитен разузнавач, за да не свърши толкова бързо земния си път, като онзи евреин Грийнголд в Рим. Мохамед ползваше много предпазливо дори тоалетната, за да не му се случи същото.
Не използваше и компютъра си, въпреки че имаше чудесна възможност да го направи. Реши, че е по- добре да си кротува. След двадесет и четири часа щеше да е на европейския континент. Дойде му наум, че живее повече във въздуха, отколкото където и да било другаде. Нямаше собствен дом, а само поредица от тайни квартири, които бяха със съмнителна надеждност. Саудитска Арабия беше затворена за него и така беше вече почти пет години. Положението с Афганистан беше същото. Колкото и да е странно, местата, където можеше да се почувства до известна степен сигурен, бяха християнските страни на Европа, които мюсюлманите се бяха опитали на няколко пъти без успех да завладеят. Тези държави бяха почти самоубийствено отворени за чужденците и човек можеше да изчезне в тях с помощта на доста скромни умения. Всъщност никакви умения не са му нужни, ако има пари. Тези хора бяха учудващо открити и ужасно се страхуваха да не обидят онези, които биха предпочели да видят колкото може по-скоро тях и децата им мъртви и цялата им култура унищожена. Една приятна перспектива, помисли си Мохамед, но той не живееше с мечти. Вместо това работеше, за да станат реалност. Тази борба щеше да продължи по-дълго от неговия земен път. Наистина тъжно, но вярно. Обаче беше по-добре да служи на една кауза, отколкото на собствените си интереси. В света беше пълно с такива хора.
Запита се какво ли си говорят и мислят неговите предполагаеми съюзници от вчерашната му среща. Те със сигурност не бяха истински съюзници. Е, да, имаха общи врагове, но това не беше истински съюз. Просто можеха да улеснят нещата и нищо повече. Техните хора нямаше да помогнат на неговите в нито едно реално начинание. Никога в историята наемниците не са били наистина ефикасни войници. За да се биеш ефикасно, трябва да вярваш. Само вярващият може да рискува живота си, защото само той няма от какво да се бои. Не и когато самият Аллах е на негова страна. От какво можеше да се бои тогава? Само от едно нещо, призна си той. От провал. Провалът не влизаше в сметките. Пречките между него и успеха бяха неща, които трябваше да бъдат преодолени на всяка цена. Бяха само неща, а не хора. Не бяха души. Мохамед извади цигара от джоба си и я запали. Поне в този смисъл Мексико беше цивилизована страна, въпреки че той отказа да гадае какво би казал Пророкът за тютюна.
— По-лесно е с кола, нали, Енцо? — Брайън подкачи брат си, когато пресякоха финалната линия. Петкилометровото бягане беше нещо обикновено за морския пехотинец, но за Доминик, който току-що беше покрил теста за физическа подготовка във ФБР, не беше никак леко.
— Виж какво, мой човек — отвърна му запъхтян Доминик, — аз просто трябва да мога да бягам по-бързо от престъпниците.
— В Афганистан щеше да ти се разплаче фамилията. — Сега Брайън бягаше отзад, за да може да наблюдава по-добре изнемогващия си брат.
— Сигурно — призна Доминик. — Ама афганците не ограбват банки в Алабама и Ню Джърси. — Доминик никога не беше отстъпвал по издръжливост на брат си, обаче беше очевидно, че в морската пехота го бяха поддържали в по-добра форма, отколкото правеха това във ФБР. А дали беше толкова добър и с пистолета? Най-после бягането свърши и той се отправи към къщата.
— Е, покриваме ли нормата? — попита Брайън, минавайки покрай Алекзандър.
— По-кротко вие двамата. Това не е школа за рейнджъри, момчета. Не очакваме от вас да покривате нормите за олимпийския отбор, но в оперативната работа е добре да можеш да бягаш.
— В Куантико сержант Хъни обичаше да казва същото — съгласи се Брайън.
— Кой? — попита Доминик.
— Никълъс Хъни, старши сержант от артилерията и бивш морски пехотинец. Сигурно много са го майтапили заради името му, но едва ли някой си го е позволявал повече от един път. Беше един от инструкторите в подготвителната школа. Викаха му също и „Ник Чепа“ — каза той, грабна тоалетната кърпа и я подхвърли на брат си. — Като морски пехотинец не е бил нищо особено, но обичаше да казва, че от умението да бягат се нуждаят по-скоро пехотинците.
— Налагало ли ти се е да се спасяваш с бягане? — попита Доминик.
— За два месеца участвах в сражение само веднъж. През повечето време наблюдавахме как планинските кози се мъчат да си докарат някой инфаркт, катерейки се по проклетите хълмове.
— Толкова ли беше зле?
— Дори по-лошо — присъедини се към тях Алекзандър. — Обаче участието в сражения е повече за младежите, а не за зрелите мъже. Там, в пущинака, агент Карузо, носиш на гърба си тридесет и пет кила.
— Сигурно е било много забавно — каза Доминик, поглеждайки с уважение брат си.
— Страхотна работа. Е, Пийт, какви други приятни неща са в разписанието за днес?
— Първо се измийте — посъветва ги Алекзандър. Сега, когато се беше уверил, че и двамата са в сравнително добра физическа форма, макар че не се беше съмнявал в това — а и то не беше чак толкова важно, въпреки че беше казал противното, — можеха да се занимаят с по-сериозните неща.
— Доларът ще пострада — каза Джак на новия си бос.
— Много ли?
— Все едно бълха го е ухапала. Германците се канят да продадат долари срещу евро за около петстотин милиона.
— И това много ли е? — заинтересува се Сам Гренджър.
— Мен ли питате? — отвърна с въпрос Джак.
— Теб. Трябва да имаш някакъв отговор. Не е нужно непременно да е правилен, но трябва да е логичен.
Джак Райън-младши подаде записите от засечените телефонни разговори.
