се стараеше да изглежда невъзмутим пред подчинените си. Те току-що бяха изпълнили първата си реална мисия, бяха доволни от себе си и трябваше да свикнат с гледната точка „разбира се, че го направихме както трябва“. Това бе въпрос на професионална гордост.

— Е, Юрий Андреевич, какво ще стане с тях сега? — попита Джон на най-добрия си „ленинградски“ руски.

— Ще бъдат разследвани за убийство и за заговор за опит за убийство, както и за държавна измяна. Прибрахме Кун преди един час и той вече говори — добави Кирилин, като, разбира се, лъжеше. Суворов можеше и да не повярва, но тези думи щяха да насочат мисълта му в неприятна посока.

— Изведете ги! — нареди генералът. Веднага щом заповедта бе изпълнена, един офицер от ФСС влезе, включи компютъра и започна внимателно да проучва съдържанието на диска. Програмата за защита, инсталирана от Суворов, не представляваше проблем, защото хората от ФСС бяха научили как да се справят с нея от устройството, което бяха поставили на клавиатурата.

— Кой сте вие? — попита един външен човек в цивилно облекло.

— Джон Кларк — бе отговорът, изненадващо даден на руски. — А вие?

— Провалов. Аз съм лейтенант от милицията.

— О, случаят с РПГ-то?

— Точно така.

— Мисля, че това е вашият човек.

— Да, той е убиец.

— По-лошо от това — включи се в разговора Чавес.

— Няма нищо по-лошо от убийството — отвърна Провалов, който си оставаше ченге.

Чавес гледаше по-практично на нещата.

— Е, зависи дали ти трябва счетоводител да брои труповете или не.

— И така, Кларк, какво мислиш за операцията? — попита Кирилин в очакване на похвала от страна на американците.

— Беше перфектно. Операцията не бе сложна, но изпълнението й бе безупречно. Те са добри момчета, Юрий. Учат бързо и работят усърдно. Готови са да обучават хората ви за специални операции.

— Да, бих тръгнал с всеки един от тях в акция — съгласи се Динг. Кирилин грейна при тези думи, което не изненада никого.

— Хванали са го — съобщи Мъри на Райън. — Нашият приятел Кларк е бил там като наблюдател. Руснаците са настояли.

— Просто искат да ни бъдат добри съюзници, предполагам. „Рейнбоу“ е подразделение на НАТО. Дали ще пропее?

— Като канарче — отвърна директорът на ФБР. — Законът „Миранда“ така и не успя да пробие в Русия, Джак, а при разпитите те са малко… ъ-ъ, по-ентусиазирани от нас. Това е нещо, което може да бъде излъчено по телевизията, нещо, което ще накара обществеността там сериозно да настръхне. Е, шефе, тази война ще започва ли или не?

— Опитваме се да я предотвратим, Дан, но…

— Да, разбирам — каза Мъри. — Понякога големите клечки се държат като улични хулигани. Само пищовите им са по-големи.

„Тази банда има водородни бомби“, отвърна му наум Джак. Това не бе нещо, за което да говориш точно след закуска. Мъри затвори и Райън погледна часовника си. Беше време. Той натисна бутона на интеркома на телефона пред себе си.

— Елън, би ли дошла, ако обичаш?

Секретарката се появи след обичайните пет секунди.

— Да, г-н президент.

— Дай една. Освен това е време да се обадя в Пекин.

— Да, сър — каза тя и подаде на Джак пакета си „Вирджиния слим“, след което се отправи към приемната.

Райън видя, че лампичката на една от телефонните линии светна и зачака, като междувременно запали цигара. Той бе подготвил добре речта си за премиера Ху, като знаеше, че китайският лидер ще има до себе си добър преводач. Освен това знаеше, че Ху ще бъде в кабинета си. Бе работил до късно през последните няколко дни — не беше трудно да се досети човек върху какво. Започването на война е доста времеемко занимание. Необходими бяха около тридесет секунди телефонът оттатък да звънне, после Елън Съмтър щеше да разговаря с оператора от другата страна — китайците имаха специално назначени телефонни оператори, а не секретарки, които приемаха обажданията, както бе в Белия дом, след което връзката щеше да бъде осъществена. Още тридесет секунди по-късно Джак щеше да каже на Ху: „Хайде да обмислим това отново, приятел, или ще стане лошо. Вероятно по-лошо за вас.“ Мики Мур бе обещал нещо, което нарече хипервойна, а това е доста лоша новина за някой неподготвен за подобна възможност. Лампичката на телефона продължи да свети, но Елън не натискаше зумера, за да му съобщи да вдигне слушалката. Защо ли? Ху бе все още в кабинета си. Предполагаше се, че посолството в Пекин държи този тип под око. Райън не знаеше как, но бе съвсем сигурен, че те си разбират от работата. Може би е съвсем лесно — просто някой служител, вероятно човек от Управлението, стои на улицата с клетъчен телефон в ръка и наблюдава светещия прозорец на кабинета и поддържа връзка с ЦРУ, което пък е в постоянен контакт с Белия дом. Изведнъж лампичката загасна и по интеркома зазвуча гласът на секретарката:

— Г-н президент, те твърдят, че той не е в кабинета си.

— О? — въздъхна Райън. — Кажи на Държавния департамент да установи местонахождението му.

— Да, г-н президент — каза тя. След четиридесет секунди пауза съобщи резултата. — Г-н президент, от посолството съобщиха, че той е кабинета си, доколкото могат да установят.

— А неговите хора твърдят…?

— Казват, че е излязъл, сър.

— Кога ще се върне?

— Попитах. Казаха, че не знаят.

— Мамка му — реагира Райън. — Свържи ме със секретаря Адлер.

— Да, Джак — каза държавният секретар Адлер няколко секунди по-късно.

— Не иска да отговори на обаждането ми, Скот.

— Ху?

— Да.

— Не съм изненадан. Те, китайското Политбюро, не му се доверяват да говори сам, без да има пред себе си нещо написано.

„Също като Арни и мен“, помисли си Райън.

— Добре, Скот, какво означава това?

— Нищо добро, Джак — отвърна Адлер. — Нищо добро.

— Е, какво ще правим сега?

— В дипломатически аспект не можем да сторим много. Изпратихме им твърда нота, на която те не отговориха. Твоята позиция към тях и към ситуацията с Русия е съвсем ясна. Те знаят какво мислим и щом не искат да говорят с нас, значи това вече не ги интересува.

— Мамка му.

— Точно така — съгласи се държавният секретар.

— Искаш да ми кажеш, че не можем да спрем това?

— Правилно — Адлер сякаш съобщи свършен факт.

— Добре, нещо друго?

— Ще кажем на нашите цивилни да се разкарат от Китай. Имаме готовност за това.

— Добре, направете го — нареди Райън. Стомахът му внезапно се сви.

— Добре.

— Ще ти се обадя пак — Райън прекрати разговора и натисна бутона за връзка с министъра на