ще ни поканят да гледаме, но вероятно няма да искат да участваме.
— Дадено.
В този момент влезе генерал Кирилин, съпровождан от един сержант. Сержантът остана на вратата с ръка под закопчания шинел. Офицерът забеляза Кларк и се отправи директно към него.
— Нямам номера на мобилния ти телефон.
— За какво сме ви необходими днес, генерале? — попита Кларк.
— Трябва да дойдеш с мен. Трябва да се срещнем с председателя Головко.
— Имаш ли нещо против и Доминго да дойде с нас?
— Добре — отвърна Кирилин.
— Говорих с Вашингтон преди малко. Ти какво знаеш? — попита Кларк руския си приятел.
— Доста, но не всичко. Затова трябва да се срещнем с Головко — Кирилин махна към вратата, където сержантът се правеше на доберман.
— Има ли нещо? — попита Еди Прайс. Никой не се опитваше да скрие тревогата си, а Прайс можеше да чете по лицата на хората.
— Ще ти кажа, когато се върнем — отвърна му Чавес. Отвън освен колата на генерала имаше още една, в която седяха още четирима охранители. Сержантът, който придружаваше Кирилин, бе един от малцината, допуснати до тренировките на „Рейнбоу“. Руснаците се справяха доста добре. Това бе естествено, тъй като учениците им бяха най-добрите от елитните части.
Колите се включиха в московския трафик, без да се придържат особено към правилата за уличното движение, и скоро преминаха през парадния вход на сградата на площад „Дзержински“ номер 2. Очакваше ги отворената врата на асансьора и след няколко минути те вече бяха на последния етаж.
— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Предполагам, че сте говорили с Ленгли — посрещна ги Головко.
Кларк вдигна мобилния си телефон.
— Кодиращото устройство е толкова малко?
— Прогрес, председателю — отбеляза Кларк. — Казаха ми, че тази разузнавателна информация трябва да бъде приемана сериозно.
— Фоли има много добър източник в Пекин. Видях част от „добива“. Оказва се, че е предприет предумишлен опит за покушение на моя живот, а сега се подготвя атентат и срещу президента Грушевой. Вече го уведомих. Хората от охраната му са в пълна готовност. Китайският агент в Москва е идентифициран и се намира под постоянно наблюдение. Ще го арестуваме, когато получи инструкциите си. Не знаем обаче какви са контактите му. Предполагаме, че са хора от Спецназ, останали лоялни към него — престъпници, разбира се, извършващи специални поръчки за подземния свят, който си отгледахме.
„Връзва се“, помисли си Джон.
— Някои хора биха направили всичко за пари, Сергей Николаич. С какво можем да ви помогнем?
— Фоли ви е инструктирал да ни помогнете? Много мило от негова страна. Като се има предвид как информацията достигна до нас, присъствието на американски наблюдател е приемливо. За задържането ще използваме служители на милицията, а хората на генерал Кирилин ще ги покриват. Като командир на „Рейнбоу“ това е ваша задача.
Кларк кимна. Това съвсем не беше молба.
— Добре.
— Ще ви пазим добре — увери го генералът.
— Значи очаквате Китай да започне война с Русия?
— До края на седмицата — кимна Головко.
— Нефтът и златото? — попита Чавес.
— Така изглежда.
— Е, такъв е животът в големия град — отбеляза Динг.
— Ще ги накараме да съжаляват за този варварски акт — заяви Кирилин на присъстващите.
— Още е рано да се говори за това — предупреди го Головко. Той знаеше какво Бондаренко бе съобщил на Ставка.
— И след като вече сте в НАТО, момчета, значи ще трябва да се притечем на помощ? — попита Кларк.
— Вашият президент Райън е истински другар — съгласи се руснакът.
— Това означава, че и „Рейнбоу“ ще се включи — замисли се на глас Джон. — Ние сме бойци на НАТО.
— Досега не съм се бил в истинска война — сподели Чавес. Сега обаче бе майор и сигурно щеше да се наложи да участва в тази. Той си спомни, че застраховката му „живот“ е напълно изплатена.
— Не е много смешно, Доминго — каза му Кларк и добави наум: „Освен това вече съм стар за това.“
Китайското посолство бе под постоянно и вещо наблюдение, осъществявано от голям екип служители на руската Федерална служба за сигурност. Почти всички по-рано бяха работили във Второ главно управление на бившето КГБ. В новата организация те изпълняваха функциите на хората от Разузнавателния отдел на ФБР и в интерес на истината не отстъпваха на американските си колеги. В изпълнението на тази задача участваха не по-малко от двадесет души — мъже и жени с различно телосложение, с вид на заможни или на по-бедни хора, на средна възраст или стари, но не и млади, защото този случай бе твърде важен, за да се гласува доверие на неопитни агенти. Те използваха различни превозни средства — от камиони за смет до мотопеди и всяка отделна мобилна група разполагаше с поне една радиостанция от тип, който още бе непознат в руската армия.
Кун Дъшъ излезе от посолството на КНР в седем и четиридесет. Той отиде пеша до най-близката станция на метрото и се спусна надолу с ескалатора. В това нямаше нищо необичайно. В същото време един служител от консулския отдел също напусна посолството и се отправи в друга посока, но служителите на ФСС нямаха нареждане да го проследят. Той измина три пресечки, стигна до втория стълб за улично осветление на една оживена улица, извади бяла хартиена лентичка от джоба на палтото си и я залепи на металния пилон. После продължи пеша до един ресторант, където вечеря сам, след като бе изпълнил мисията, с чиято цел не бе запознат. Той бе главен представител на Министерството на държавната сигурност в посолството, но не бе обучен полеви агент.
Третият секретар Кун измина няколко спирки с метрото и слезе, последван от четирима служители на ФСС. Още един го чакаше на спирката, а други двама бяха на изхода в горния край на ескалатора. По пътя Кун си купи вестник от една улична будка. Два пъти спира — веднъж, за да запали цигара, и втори път, за да се огледа, сякаш се бе загубил и се опитва да се ориентира. И в двата случая, разбира се, целта бе да провери за опашка, но хората на ФСС бяха твърде много на брой, а тези, които в момента се намираха съвсем близо до него, гледаха разсеяно, но не прекалено, в друга посока. Истината в случая, както добре знаят и ФБР, и британската служба за сигурност, е, че след като веднъж е идентифициран, обектът става гол и безпомощен като новородено в джунглата, ако, разбира се, онези, които го следят, не са пълни глупаци. Тези добре обучени в КГБ професионалисти бяха всичко друго, но не и глупаци.
Другият проблем на контролиращия агент Кун Дъшъ бе, че след като местоположението на тайника бъде установено веднъж, той ставаше толкова лесен за наблюдение, колкото самотен облак в ясно небе. Преследвачите бяха повече само за да се уверят, че няма друг тайник. Нямаше. Кун седна на съответната пейка. Китаецът се прояви като дилетант в полевата дейност, като се престори, че чете вестник в здрача, но наблизо имаше улична лампа, така че това не би привлякло вниманието на случайния минувач.
— Ето — каза един от хората на ФСС. Дясната ръка на Кун леко се придвижи до тайника. Три минути по-късно той сгъна вестника и пое в посоката, в която се движеше, преди да седне. Хората на ФСС го оставиха да измине значително разстояние, преди да се раздвижат.
Отново операцията бе осъществена от микробус и отново вътре чакаше ключарят със специално изработения ключ. В микробуса имаше също и модерен американски лаптоп, чиито конфигурация и софтуер бяха точно копие на този от компютъра на Суворов/Конев в апартамента му на Околовръстното шосе. Служителят от ФСС, ръководещ операцията, си помисли, че сега екипът е като тигър, който дебне в джунглата, а към него са насочени десетина пушки — могъщ и опасен, но напълно обречен.
Обменната касета бе отнесена в микробуса. Ключарят я отвори. Съдържанието й бе разгънато и
