Бяха предимно дребни мъже. Започнаха да пристигат в Невер, малка железопътна гара източно от Скороводино, с допълнително прикачени към редовните композиции на Транссибирската железница вагони. Посрещаха ги униформени офицери, които ги насочваха към чакащите автобуси. Те поемаха на югоизток, успоредно на железопътната линия, към един тунел, изкопан преди много години в хълмовете над малката река Уркан. До тунела имаше друг проход, който за случайния наблюдател изглеждаше като разклонение на линията, предназначено за депо на сервизната техника на железниците. Наистина беше нещо такова, но служебният тунел продължаваше доста навътре под хълма, а от него тръгваха множество други, всичките построени през тридесетте години от политически затворници, излежаващи присъдите си в ГУЛаг — империята от работници на Йосиф Сталин. В тези издълбани от човешка ръка пещери имаше триста танка Т-55, произведени в средата на 60-те, които никога не бяха експлоатирани, а просто бяха консервирани там за използване в случай на нападение от страна на Китай. Освен тях в подземните халета стояха двеста БТР-60 — осемколесни бронирани машини за транспортиране на пехотинци, както и останалата задължителна за съветска танкова дивизия подвижна техника. В казармите живееха четиристотин срочнослужещи, които подобно на множество предишни набори изкарваха военната си служба, като поддържаха и обслужваха автобронетанковата техника. Основните им задължения бяха периодично да припалват дизеловите двигатели и да почистват металните повърхности, които бързо корозираха вследствие на процеждащата се през каменния таван вода. Това място бе обозначено на секретните карти като депо „Невер“ — едно от няколкото подобни скривалища за техника, разположени в близост до железопътната магистрала от Москва до Владивосток. Умело прикрито, макар и част от него да се виждаше, то бе един от козовете, който генерал-полковник Бондаренко криеше в ръкава си.

Друг такъв коз бяха мъжете. Повечето бяха над тридесетте, объркани и, меко казано, ядосани, че са били принудени да напуснат домовете си. Въпреки това като добри руснаци, или по-скоро като добри граждани на която и да е държава, те бяха получили повиквателните, бяха разбрали, че страната им има нужда от тях и че това е тяхната страна, в резултат на което около три четвърти от призованите се явиха. Някои видяха познати лица от времето на редовната си военна служба в армията на Съветския съюз — повечето бяха служили по това време, поздравиха старите си приятели и обърнаха гръб на онези, с които ги свързваха недотам приятни спомени. Всеки получи картонче с напечатани на него указания къде да отиде и така бяха сформирани екипажите на танковете и мотострелковите бойни единици, като последните намериха униформите и лекото си оръжие в транспортьорите, които щяха да ги превозват. Всички танкисти бяха дребнички — на ръст под 170 сантиметра, тъй като вътрешното пространство на старите руски танкове ограничаваше почти напълно движенията на по-високи мъже.

Екипажите се завърнаха към годините на своята младост и си припомниха добрите и лошите страни на Т-55. Отделните части на двигателите бяха изработени грубо и след първите няколко часа работа в маслените картери се събираше почти цял килограм метални стружки, но всички запасняци знаеха, че този недостатък би трябвало да е отстранен от срочнослужещите тук при периодичните обслужващи и ремонтни процедури. Танковете всъщност бяха в изненадващо добро състояние, много по-добро от това на онези, на които бяха изкарали редовната си служба. За призованите обратно бивши войници това изглеждаше странно и едновременно с това съвсем нормално, тъй като логическото мислене не бе характерно за Червената армия, когато те служеха в нея, но всъщност това не бе изненадващо за всеки съветски гражданин от 60-те и 70-те години. Повечето пазеха добри спомени от военната си служба — тя им бе предоставила възможността да пътуват и да видят нови, различни неща, да завържат приятелства с хора на своята възраст — и то точно в този период от живота, в който младежите търсят новото и вълнуващото. Лошата храна, мизерното заплащане и напрегнатите наряди и бойни дежурства бяха забравени, въпреки че сега видът и мирисът на машините върнаха спомените от онези времена. Всички танкове бяха с пълни резервоари. Освен тях в задната им част бяха монтирани допълнителни резервоари за гориво, които караха екипажите да потръпват при мисълта за участие в истинска битка — един-единствен куршум, попаднал в тях, можеше да превърне всеки танк в огромно кълбо пламъци. Точно по тази причина използваш първо горивото в тях, за да можеш да откачиш проклетите неща още щом полети първият куршум.

Най-доволни бяха механик-водачите, които натискаха бутоните за запалване и чуваха познатия рев, предшестван от неколкосекундния вой на стартера. Благоприятната среда в тази пещера се бе отнесла добре с тези стари, но практически неизползвани танкове. Те сякаш бяха съвсем нови, току-що слезли от поточните линии на заводите в Нижний Тажил, които в продължение на десетилетия бяха оръжейницата на Червената армия. Имаше само една малка разлика, забелязаха запасняците — червената звезда бе изчезнала от предната броня и на нейно място стоеше доста по-забележимото изображение на новия бяло- синьо-червен национален флаг, който според всички представляваше доста по-добра мишена от старата петолъчка. След малко всички бяха събрани заедно от младите запасни офицери, които изглеждаха малко разтревожени. Скоро започнаха речите и запасняците разбраха причината за тази тревога.