— Разбира се.
Разпитът бе съвсем безболезнен, което я изненада, и по тази причина тя оказа пълно съдействие, като в същото време се чудеше в какво, по дяволите, се е забъркала. Някакъв престъпник? Наркотрафикант например? Ако й се обадеше отново, тя щеше да съобщи на тези хора, а той да върви по дяволите. Животът на жена от нейния бизнес бе достатъчно труден.
— На компютъра е — каза един специалист по електроника в централата на ФСС. Той видя кои клавиши натиска Суворов/Конев благодарение на бръмбара в клавиатурата, който бяха поставили. Те не само се появиха на екрана му, но и стартираха дубликата на въпросната компютърна конфигурация. — Ето, ето го разшифрования текст. Той получи съобщението.
Последва минута и нещо пауза за размисъл, след което той отново започна да натиска клавишите. Включи се в електронната си поща и започна да пише съобщения. Всички те бяха в смисъл „Свържи се с мен възможно най-скоро“ и разказваха какво подготвяше. Изпратени бяха общо четири писма, като едното предполагаше, че съдържанието му ще бъде препратено на още един или няколко адреса. След това той излезе от електронната поща и изключи компютъра си.
— Сега да видим дали можем да идентифицираме получателите, какво ще кажете? — обърна се старшият офицер към подчинените си. Отне не повече от двадесет минути. Това бе рутинна работа, далеч не толкова вълнуваща, като например да гледаш финала на Световната купа по футбол.
Разузнавателният самолет „Мясишчев“ М-5 излетя от Таза малко преди разсъмване. Той изглеждаше странно с двойните си надлъжници и представляваше закъснялата с четиридесет години руска версия на доказалия качествата си „Локхийд“ U-2, способен да лети на 21 километра височина, като поддържа около 500 възела40, като през това време заснема голямо количество снимки с висока яснота на изображението. Пилотът бе майор от руските ВВС с голям опит, който бе получил заповед да не се приближава на по-малко от десет километра от границата с Китай. Това бе продиктувано от нежеланието да се провокира потенциалният противник, но изпълнението на заповедта бе доста трудно, като се има предвид, че междудържавните граници много рядко са прави линии. И така майорът програмира автопилота и се отпусна в креслото си, за да наблюдава уредите, докато камерите вършеха същинската работа. Основният уред, който той наблюдаваше, бе приемникът на сигнали за вероятна опасност, който представляваше радиоскенер, програмиран да засича вълните на радарните излъчватели. По границата имаше множество такива излъчватели, по-голямата част от които действаха в спектъра на ниските и на средните честоти, но изведнъж на екрана се появи една нова. Тя работеше в рентгеновия спектър и излъчваше от юг, което означаваше, че бе попаднал в обхвата на РЛС41 за насочване на ЗУР42 на някоя батарея на китайската ПВО. Това привлече вниманието му, защото макар 21 километра да надвишаваха близо два пъти тавана на всеки пътнически самолет и да бяха доста над максималната височина, която можеха да достигнат повечето изтребители, самолетът определено бе в радиуса на полет на ракета от типа „земя-въздух“ както преди доста време бе научил от личен опит над Централна Русия един американски пилот на име Франсис Гари Пауърс. Изтребителят можеше да се изплъзне на ракета „земя-въздух“ благодарение на по-добрата си маневреност, но М-5 не бе изтребител и срещаше трудности дори да заобиколи облаците при безветрие. Майорът продължаваше да следи приемника на сигнали за опасност, когато в наушниците му прозвуча пронизителният звук на зумера за тревога. Екранът показваше, че честотата бе по-скоро в режим на търсене, отколкото на проследяване. Това означаваше, че във въздуха вероятно нямаше ракета. Освен това небето бе ясно, а тези ракети оставяха ясно забележими опашки от газове, а днес… не, откъм земята не се виждаха такива следи. За избягване на отбранителните системи той можеше да разчита само на няколко разпръскващи се касети с диполни отражатели и на една молитва. Не разполагаше дори с излъчвател за радиосмущения, намръщи се майорът. Въпреки това засега нямаше за какво да се тревожи. Той бе десет километра навътре във въздушното пространство на своята страна, а с каквито и ЗУР системи да разполагаха китайците, те вероятно бяха разположени дълбоко в територията им. Щеше да им е трудно да го достигнат, а и той винаги можеше да избяга на север, като поръси зад себе си няколко килограма нарязано алуминиево фолио, за да предостави на ракетата други цели, които да преследва. Както се оказа, задачата включваше четири прелитания над граничния район, които продължиха деветдесет доста отегчителни минути, преди майорът да насочи М-5 обратно към старата база за изтребители край Таза.
Наземният персонал за изпълнение на подобни мисии също бе пристигнал от Москва. Непосредствено след като М-5 изрулира до стоянката си и спря там, касетите с филмите бяха разтоварени, отнесени във фотолабораторията за промиване и малко по-късно снимките, още мокри, бяха предоставени на аналитиците. Виждаха се малко танкове, но много следи от вериги по земята, а те се интересуваха точно от това.
49.
Разоръжаване
— Знам, Олег. Разузнавателните данни бяха обработени във Вашингтон и изпратени незабавно до вас — каза Рейли на приятеля си.
— Би трябвало да се гордеете с това — отбеляза Провалов.
— Не Бюрото свърши това — отвърна Рейли. Руснаците щяха да се засегнат, ако американците ги снабдяваха с подобна информация. Всъщност може би и американците биха реагирали по същия начин. — Няма значение, какво смятате да правите?
— Опитваме се да открием до кого са адресирани съобщенията по електронната поща. Имаме адресите и всички те са в руски сайтове. ФСС сигурно вече ги е идентифицирала.
— Кога ще ги арестувате?
— Когато се срещнат със Суворов. Вече разполагаме с достатъчно доказателства, за да осъществим арестите.
Рейли не бе убеден в това. Хората, с които Суворов искаше да се срещне, винаги можеха да кажат, че са дошли да се видят с него, без да знаят каква е целта на тази среща, и всеки адвокат с жълто около устата можеше да използва това, за да се позове на презумпцията за невинност. По-добре бе да се изчака, докато всички те заедно извършат нещо, което наистина би ги уличило в престъпление, и след това да се притиснат яко, докато някой от тях не свидетелства срещу останалите. Е, все пак правилата и съдебната система тук бяха други.
— Анатолий, за какво мислиш? — попита Головко.
— Другарю председател, мисля, че Москва изведнъж стана доста опасна — отговори майор Шелепин. — Прилошава ми от мисълта, че бивши спецназовци подготвят атентат от подобен мащаб. Не само заплахата, но и срама от това. Тези мъже са били мои другари в армията, обучени са също като мен да пазят Родината.
Стройният млад офицер тъжно поклати глава.
— Е, когато става дума за КГБ, това не е нещо ново. Случвало се е преди. Да, неприятно е, но такава е действителността. Хората се поддават на корупция. Това е залегнало в човешката природа — успокои го Головко и добави наум: „Освен това сега заплахата не е срещу мен.“
Тази мисъл не бе особено достойна, но все пак и това бе залегнало в човешката природа.
— Какво прави охраната на президента Грушевой в момента? — попита Головко.
— Поти се, предполагам. Кой може да каже дали това е единствената заплаха. А ако това копеле Кун има повече от един такъв агент в Москва? Трябва да приберем и него.
— Така и ще направим, но когато му дойде времето. Забелязан е да използва само един тайник през миналата седмица и мястото е под постоянно наблюдение… да, да, знам — добави Сергей, когато забеляза, че Анатолий се кани да възрази. — Той не е единственият оперативен агент на Министерството на държавната сигурност в Москва, но вероятно е единственият, който се занимава с този случай. Съображенията за сигурност са едни и същи навсякъде. Все пак и те би трябвало да се опасяват, че някой от хората им може да работи за нас. В подобна операция има много зъбни колела и те невинаги се въртят в една и съща посока, млади приятелю. Знаеш ли какво бих искал в случая?
