„Блекхоук“ в спасителни операции. Елате да ни погледате.
— Може би ще дойда, полковник Бойл. Справихте се добре. Довиждане.
— Благодаря, сър. — Полковникът отдаде чест и генерал Дигс влезе в джипа, където го чакаше полковник Мастърман.
— Е, Дюк?
— Нали ви казах, сър? Момчетата на Бойл са страхотни.
— Сигурно следващият доклад за годността ще му докара първата генералска звезда.
— И командирът на неговите „Апачи“ също е добър.
— Това е очевидно — съгласи се командващият дивизията с помощника си. — Позивните са му „Пегас“, нали? Справи се добре тази нощ.
— Какво следва по-нататък?
— Сър, след три дни ще правим голямо учение със симулативната мрежа срещу червените във Форт Райли. Нашите момчета с нетърпение ги очакват.
— Каква е готовността на дивизията? — попита Дигс.
— Приближаваме се до 95%, генерале. Не остава много за правене. Почти няма какво повече да желаем. Ако искаме да покажем нещо по-добро, трябва да изпратим войниците във Форт Ъруин или в учебния център в пустинята Негев, за да видим дали сме толкова добри, колкото десети или колкото единадесети кавалерийски полк. Не се налага да правим толкова учения в реална обстановка, колкото тях. — Той не добави, че никоя дивизия на никоя армия по света нямаше средства за толкова интензивна подготовка. — Но при ограниченията, които имаме, не е останало много за правене. Въпреки това смятам, че трябва да се трудим доста на симулативната мрежа, за да поддържаме интереса на войниците. Иначе вече сме постигнали това, което ни е нужно, сър.
— Мисля, че си прав, Дюк. Знаеш ли, понякога ми се иска студената война да се върне, за да се подготвим по-добре. Сега германците няма да ни позволят да правим учения на открито както едно време, а точно това трябва да бъде нашата следваща стъпка.
— Освен ако някой не пожелае да плати самолетните билети на една бригада до Калифорния — каза Мастърман.
— Това едва ли ще се случи, Дюк — отвърна Дигс на заместника по оперативната част. А беше жалко. Първа бронетанкова дивизия беше почти готова да спечели едно сражение срещу „Блек хорс“. Дигс би платил от джоба си, за да види това. — Какво ще кажеш за по една бира, полковник?
— Ако генералът черпи, с удоволствие ще му помогна да си похарчи парите — отвърна Дюк Мастърман и техният шофьор сержант потегли към офицерския клуб.
— Добро утро, другарю генерал — каза Гогол и застана мирно.
Бондаренко се почувства неудобно, че беше дошъл да види стария войник толкова рано сутринта, но предишния ден беше узнал, че старецът не е от хората, които спят до късно. Така и се оказа.
— Убивал си вълци — забеляза Генадий Йосифович, като видя блестящите кожи, които висяха на стената на бараката.
— И мечки, но когато позлатиш кожите им, стават много тежки — каза старецът и поднесе чай на гостите.
— Тези са изумителни — каза полковник Алиев, докосвайки една от останалите вълчи кожи. По- голямата част от тях вече не беше тук.
— Това е просто едно забавление за стария ловец — каза Гогол и запали цигара.
Генерал Бондаренко разгледа пушките — новата, австрийско производство, и старата руска М-189-1 снайперистка карабина „Мосин-Нагант“.
— Колко си убил с тази? — попита Бондаренко.
— Вълци и мечки ли?
— Германци — уточни генералът.
— Престанах да ги броя, когато станаха трийсет, другарю генерал. Беше преди Киев. След това имаше още много. Виждам, че и вие имате като моя орден — забеляза Гогол, посочвайки към златната звезда на посетителя „Герой на Съветския съюз“, която беше спечелил в Афганистан. Гогол имаше два: единият за Украйна и другият — за Германия.
— Имаш вид на войник, Павел Петрович, и то на добър войник. — Бондаренко отпи от чая, който беше сервиран точно както трябва — в руски стакан. Запита се дали подложката е сребърна.
— Навремето служих първо в Сталинград, а след това изминах целия път до Берлин.
„Сигурно го е изминал всичкия път пеш“, помисли си генералът. Беше се срещал с доста ветерани от Отечествената война, повечето от които вече бяха мъртви. Този стар дявол тук се е взирал в лицето на смъртта и е плюл на нея, защото е бил подготвен от живота в тези гори. Израснал е в борба с мечки и вълци, които са били толкова страшни, колкото и германските фашисти. Но не са успели да го изядат. Запазил е живота си благодарение на набитото око и здравите си нерви. Нищо не може да замени това. А точно такива качества бяха нужни в една армия. Малцина ги притежаваха и точно те оцеляваха във войната. Животът на Павел Петрович не е бил никак лесен. Войниците може и да се възхищават от снайперистите, може да ги ценят, но никога не казват „другарю“ на човека, който ходи на лов за хора, сякаш са животни, защото от другата страна на фронта може да има също такъв, който да дебне теб. От всички врагове той е най-омразният и от него най-много се страхуват. Имаше нещо много лично в това да видиш човека през оптическия мерник, да видиш лицето му и да му отнемеш живота съвсем преднамерено, дори да виждаш как куршумът го поразява. Гогол беше точно такъв човек, помисли си Генадий. Ловец на хора. Сигурно това никога не е пречило на съня му. Някои хора просто се раждат такива и Павел Петрович Гогол беше един от тях. С неколкостотин хиляди такива мъже един генерал можеше да завладее целия свят, но те бяха рядкост…
… „А може и да е за добро“, помисли си Бондаренко.
— Защо не дойдеш в щаба ми някоя вечер? Искам да те поканя на вечеря и да ми разкажеш историите си.
— Много ли е далеч?
— Ще изпратя личния си хеликоптер, сержант Гогол.
— А аз ще ви донеса една златна вълча кожа — обеща ловецът на госта си.
— Ще я сложим на най-почетно място в щаба — каза в отговор Бондаренко. — Благодаря за чая, но трябва да тръгвам, за да поема командването. Непременно искам да дойдеш в щаба да вечеряме, сержант Гогол.
Те си стиснаха ръцете и генералът се сбогува.
— Не бих искал този да е от другата страна на фронтовата линия — каза полковник Алиев, когато се качиха в хеликоптера.
— Имаме ли снайперистка школа в командването?
— Да, генерале, но тя не действа.
Генадий се извърна.
— Тогава задействай я, Андрюшка! Ще докараме Гогол да учи момчетата как се прави това. Той е безценен за тази работа. Хора като него са душата на една армия. Нашата задача е да командваме войниците си, да им кажем къде да вървят и какво да правят, но това са хората, които се сражават и убиват и наша задача е да ги подготвим добре. Когато човек е твърде стар, можем да го използваме да учи новите момчета, да ги запознаем с един герой, когото да могат да докоснат и с когото могат да разговарят. Как не сме се сетили за това, Андрей! — Генералът поклати глава, а хеликоптерът се издигна.
Грегъри се беше върнал в хотелската си стая с триста страници техническа информация, която четеше, докато отпиваше от диетичната си кола и довършваше порция пържени картофи. Нещо в цялото уравнение не беше наред, но той още не можеше да разбере какво. Военноморските сили бяха правили изпитания със стандартните си противовъздушни ракети с далечен обсег против всякакви заплахи, главно по компютърен път, но и срещу истински цели в атола Куаджалейн. Резултатите бяха добри, но никога не бяха извършвани цялостни изпитания срещу истински междуконтинентални балистични ракети. Техният брой не беше много голям, за да ги хабят напразно. Като мишени се използваха главно старите междуконтинентални балистични
