нашата бунтарски настроена провинция Тайван. След това окуражихте чужденците да се месят във вътрешните ни работи. После изпратихте един шпионин, прикриващ се зад религиозни убеждения, да нарушава нашите закони заедно с дипломат от друга страна, снимате китайски полицай, изпълняващ задълженията си, и накрая вашият президент ни критикува по повод вашата намеса в нашите вътрешни работи. Китайската народна република няма да търпи подобно нецивилизовано поведение!

„И после ще искате да ви се даде статут на най-облагодетелствана нация в търговията, така ли?“ — помисли си Марк Грант. Това прилича много на среща с банкови инвеститори на „Уолстрийт“, само че от онези с пиратски наклонности.

— Министре, вие можете да наричате нашето поведение нецивилизовано, но ръцете ни не са изцапани с кръв — отвърна Рътлидж. — Напомням ви, че ние сме тук, за да водим търговски преговори. Можем ли да се върнем на тази тема?

— Господин Рътлидж, Америка няма право едновременно да подлага на диктат Китайската народна република и да оспорва правата ни — подчерта Шен.

— Министре, Америка не се е намесвала в китайските вътрешни работи. След като сте убили дипломат, би трябвало да очаквате, че ще има и реакция. Що се отнася до въпроса за Република Китай…

— Няма Република Китай! — изкрещя министърът на външните работи на КНР. — Има ренегати в една провинция и с признаването й вие нарушихте нашия суверенитет!

— Министре, Република Китай е независима държава със свободно избрано правителство и ние не сме единствената страна, признала този факт. Политиката на Съединените американски щати е да поощрява правото на народите на самоопределение. Ако народът на Република Китай реши сам да стане част от континентален Китай, това ще бъде негов избор. Но тъй като хората там свободно избраха да бъдат това, което са, Америка реши да ги признае. Както ние очакваме другите да признават законното американско правителство, защото то представлява волята на нашия народ, така и Америка е длъжна да признава волята на останалите народи. — Рътлидж се облегна в стола си, явно отегчен от насоката, която бе взело следобедното заседание. Сутринта очакваше подобно нещо. Хората на КНР трябваше да изпуснат малко от парата, но една сутрин беше достатъчна за това. Започна да става отегчително.

— Ами ако някоя друга наша провинция се разбунтува, и нея ли ще признаете?

— Да не би господин министърът да ми подсказва наличието на политическо недоволство в Китайската народна република? — запита моментално Рътлидж. Миг по-късно си каза, че е реагирал прекалено бързо и умело. — Както и да е, аз нямам инструкции за подобна възможност. — Намерението му беше да даде полушеговит отговор на един тъп въпрос, обаче днес очевидно чувството за хумор изневеряваше на министър Шен. Той размаха на Клиф Рътлидж и Съединените щати показалец.

— Вие ни мамите. Вие ни се месите. Вие ни обиждате. Обвинявате ни, че икономика ни е неефикасна. Отказвате ни полагащия ни се достъп до вашите пазари. И се държите така, като че ли единствено вие сте пример за добродетелно поведение в света. Не сме съгласни с това!

— Министре, ние отворихме вратите си за търговия с вашата страна, а вие затворихте вашите под носа ни. Вашата врата е тази, която трябва да се отвори, но ако ни принуждавате и ние ще затворим нашите. Нямаме желание да го правим. Искаме свободна и честна търговия между великия китайски народ и американския народ, но пречките пред тази търговия не са в Америка.

— Вие ни обиждате, а след това очаквате да ви поканим у дома си, така ли?

— Министре, Америка не обижда никого. Вчера в Китайската народна република стана една трагедия. Вероятно бихте желали да я избегнете, но въпреки това тя се случи. Президентът на Съединените щати поиска да разследвате инцидента. Това не е неразумно искане. Защо ни се сърдите за него? Един журналист съобщи фактите. Китай отрича ли фактите, които видяхме по телевизията? Да не твърдите, че една частна американска телевизионна компания си ги е измислила? Мисля, че не. Да не искате да кажете, че двамата мъже не са мъртви? За съжаление, случаят не е такъв. Твърдите ли, че вашият полицай е имал оправдание да убие един акредитиран дипломат и един свещеник, държащ току-що родено дете? — попита с най- убедителен тон Рътлидж. — Министре, всичко, което казахте през последните три часа и половина, е, че Америка не е права да протестира срещу едно хладнокръвно убийство. А нашето възражение се изрази само в настояването вашето правителство да разследва случая. Америка не е направила, нито е казала нещо нелогично и на нас ни омръзна това обвинение. Нашата делегация и аз пристигнахме тук, за да обсъждаме търговски въпроси. Ние искаме КНР да отвори пазарите си, за да стане търговията търговия, т.е. свободна размяна на стоки през международни граници. Вие искате да ви се даде клауза на най-облагодетелствана нация в търговията със САЩ. Това няма да стане, докато не отворите пазарите си за Америка, както тя е отворила своите за Китай. Но може да стане, ако направите промените, които искаме.

— КНР няма повече да се съгласява с американските обидни искания. Ние няма повече да търпим вашите обиди спрямо нашия суверенитет. Омръзна ни вашата намеса във вътрешните ни работи. Време е Америка да помисли върху нашите резонни искания. Китай иска да има честни търговски отношения със САЩ. Ние не желаем нещо повече от това, което давате на други страни: клаузата на най- облагодетелствана нация в търговията.

— Министре, това няма да стане, докато не отворите пазарите си за нашите стоки. Търговията не е свободна, ако не е честна. Ние възразяваме също за нарушаването от страна на КНР на договорите и споразуменията за авторските права и търговските марки. Възразяваме срещу това държавни предприятия на КНР да нарушават договорите за патентното право и дори да произвеждат американски стоки без разрешение или компенсация и…

— Сега пък крадци ли ни наричате? — запита Шен.

— Г-н министър, искам да подчертая, че не съм изричал такива думи. Но е факт, че ние притежаваме мостри на стоки, произведени в Китай от фабрики, които са собственост на вашата държава. Тези произведения съдържат американски изобретения, за които не е искано разрешение за производство. Мога да ви покажа такива примери, ако желаете.

Шен реагира с гневно махване на ръка, което според Рътлидж означаваше: „Не, благодаря“, или нещо подобно.

— Не желая да гледам физически доказателства за американски лъжи или изопачения.

Грант се облегна на стола си, докато Рътлидж даде поредния обиден отговор. Сякаш наблюдаваше боксов мач и се питаше дали някой ще нанесе решителния удар. „Вероятно не“, помисли си той. Всеки си пазеше челюстта и двамата играеха повече с краката. Резултатът беше повече размахване на ръце, отколкото нещо по-сериозно. Това го отегчаваше, защото въпреки че беше вълнуващо за гледане, не даваше никакъв резултат. Той си записа някои неща в бележника, но те трябваше по-скоро да го подсетят кой какво точно беше казал. Това можеше да стане забавна част от неговата автобиография. Какво ли да е заглавието? — запита се той. Може би „Търговец и дипломат“.

Четиридесет и пет минути по-късно заседанието приключи с обичайните ръкостискания, които бяха много сърдечни, за разлика от разменените преди това реплики, което остави Марк Грант в пълно недоумение.

— Това е просто бизнес и в него нямаше нищо лично — обясни Рътлидж. Изненадан съм, че те продължават да отделят толкова много време на случая. Ние всъщност не сме ги обвинявали в нищо. Дори президентът поиска разследване. — Защо ли са толкова докачливи? — зададе той въпроса на глас.

— Може би се тревожат, че няма да получат това, което искат от преговорите — предположи Грант.

— Но защо са чак толкова загрижени? — попита Рътлидж.

— Може би техните валутни резерви са по-малко, отколкото показват моите компютърни изчисления — отвърна Грант, свивайки рамене.

— Дори и да е така, те не следват линия, която би помогнала това да се оправи. — Рътлидж плясна ядосано ръце. — Не се държат логично. Е, вярно е, че тази работа със стрелбата сигурно ги е докарала до епилептичен припадък, а може би и президентът Райън се изсили малко с някои неща, които каза. Бога ми, той разсъждава като истински неандерталец по въпроса за абортите. Но това не оправдава нито времето, което отделят, нито разпалеността, с която защитават своята позиция.

— Да не би да ги е страх? — зачуди се Грант.

— Страх от какво?

— Ако техните валутни резерви са много намалели, и то повече, отколкото предполагаме, те може да са