излизаха облаци жълтеникав дим. Каза, че щял да провери дали може да помогне с нещо.
Сержантът го предупреди, че там е опасно.
Отчето отвърна, че не го е грижа.
„Значи заради това беше цялата тая врява — помисли си Маккаски. — За безопасността на свещеника. Да не повярва човек.“
Маккаски притисна Луис към гърдите си, обърна се и бавно тръгна към сводовете. Войникът не стреля. Маккаски се обърна и го видя как започва да се грижи за ранения капитан.
Маккаски стигна до арката и положи съвсем внимателно Луис до Мария. Отново се обърна. Свещеникът беше коленичил до капитана. Маккаски отново се захвана с другаря си.
— Бедният Луис — каза Мария, остави оръжието и докосна страната му.
Маккаски усети ревниво жегване. Не защото Мария беше докоснала Луис, а заради загрижеността в погледа й. Поглед, който идваше някъде от дълбините на душата й — толкова голяма беше загрижеността й, че тя беше забравила собствената си болка. Маккаски се ядоса на глупостта, която го беше накарала да я загуби навремето. Едва сега забеляза колко бледа е тя самата. Трябваше да й помогне по някакъв начин.
Той откопча маншета си и откъсна долната част на ръкава си. Постави парчето плат върху раната на Луис.
— И двамата имате нужда от лекарска помощ — заяви Маккаски. — Ще се опитам да намеря телефон, за да повикам линейка. Веднага след това ще потърся приятеля ти Хуан.
Мария поклати глава.
— Може да е твърде късно…
Тя се опита да стане. Маккаски я натисна обратно надолу.
— Мария…
— Престани! — извика тя.
— Мария, чуй ме — не се предаде Маккаски. — Дай ми само мъничко време. Ако нападението ни има поне мъничко късмет, може да се окаже ненужно да се спасява нито Хуан, нито никой от кръвожадните лапи на убийците на генерал Амадори.
— Не вярвам в късмета — отвърна Мария и свали ръцете му от раменете си. — Вярвам в мърсотията в човешката природа. И досега не съм била разочарована. Амадори може да избие заложниците си само за да не могат после да разказват какво е правил…
Тя млъкна. Погледът й се плъзна покрай Маккаски и очите й се разшириха.
— Какво има? — попита Маккаски и се извърна.
— Познавам го тоя човек — каза тя.
Свещеникът се беше забързал към тях. Когато приближи, намали крачка — очевидно също я беше познал.
— Мария — каза свещеникът, когато влезе под арката.
— Отче Норберто — рече тя на свой ред. — Какво правите тук?
— Странните прищевки на съдбата ме доведоха — отговори той. После приклекна и я погали утешително по главата. Погледна раната й. — Бедното ми момиче.
— Няма да умра — успокои го тя.
— Загубила си много кръв — каза Норберто, после погледна и Луис. — Той също. Повикан ли е вече лекар?
— Сега тръгвам — намеси се Маккаски.
— Не! — извика Мария.
— Няма страшно — каза Норберто. — Аз ще остана при вас двамата.
— Не става въпрос за това — обясни му Мария. — Вътре има един заложник, на когото трябва да се помогне!
— Къде? — попита Норберто.
— Във втората или третата стая — каза тя. — Те ще го убият!
Норберто взе ръката й в своята, погали я и се изправи.
— Аз ще отида при него, Мария. Ти остани тук и се опитай да не мърдаш.
Мария премести очи от свещеника към Маккаски. Загрижеността в погледа й беше отстъпила място на презрение. С разбито сърце Маккаски тръгна, без да каже нито дума. Отец Норберто тръгна плътно зад него.
Маккаски влезе пръв. Беше оставил оръжието си при Мария, в случай че войниците променят намеренията си. Надяваше се на него да не му потрябва. Вътре изстрелите се чуваха по-силно, разбира се, но все още бяха достатъчно далеч, че Маккаски и спътникът му да попаднат под обстрел. Маккаски погледна стария дървен кръст, който висеше върху гърдите на свещеника. Очите му останаха върху него за момент, докато молеше Бог да помогне на другарите му, които по всяка вероятност бяха насред всичките изстрели.
По късия коридор се виждаха осем врати. До една бяха затворени. Маккаски спря, обърна се към отчето и го попита с едва доловим шепот:
— Говорите ли английски?
— Малко — отвърна Норберто.
— Добре — рече Маккаски. — Няма да ви оставя сам.
— Аз никога не съм сам — отвърна отец Норберто и докосна дървения кръст.
— Това го знам. Исках да кажа… беззащитен.
— Ами ранените…
— В някоя от тези стаи може би има телефон — каза му Маккаски. — Ако е наистина така, ще се обадя и ще остана при вас. След това ще намерим приятеля на Мария и заедно ще се погрижим за него.
Норберто кимна и Маккаски натисна дръжката на първата врата. Вратата се отвори и пред очите им се появи тъмен кабинет. След като беше изкарал толкова време под яркото слънце, на Маккаски му трябваше известно време да привикне с тъмнината. В дъното на стаята видя бюро, а в единия край на бюрото — телефон.
— Късмет — рече Маккаски.
— Свържете се с когото трябва — каза свещеникът. — Аз ще потърся приятеля на Мария.
— Добре — съгласи се Маккаски. — Ще ви намеря, щом свърша с разговора.
Норберто кимна и тръгна към следващата врата.
Маккаски затвори вратата и отиде до телефона. Вдигна слушалката и изпсува — нямаше никакъв сигнал. Беше се опасявал, че може да се случи точно това. По всяка вероятност хората на Амадори бяха прекъснали връзката с всички външни линии. Дори и някой от заложниците да успееше да избяга, оттук нямаше да е изтекла никаква информация.
Маккаски се върна в коридора и тръгна към следващата стая. Вратата беше отворена и той надникна вътре. Концертна зала. Усещаше се лек мирис на дим, а малко след това Маккаски забеляза и пепелта по пода. Ето оттук по всяка вероятност беше тръгнала противопожарната аларма. Отец Норберто беше приклекнал в единия ъгъл до някакъв заложник, за когото Маккаски предположи, че е Хуан.
— Отче, как е той? — попита Маккаски.
Норберто въобще не се обърна. Само тъжно поклати глава.
Маккаски се обърна. Единственият начин, по който можеше да се добере до някаква помощ, бе, ако се опиташе да намери хората от отряда. Те можеха да се обадят на Интерпол и да поискат медицинска помощ. Дори ако не бяха успели да убият Амадори, генералът беше длъжен да позволи влизането на медицинска помощ в двореца. Все пак в сражението бяха пострадали и много от неговите хора.
Маккаски си пое дълбоко дъх и тръгна по коридора.
42.
Вторник, 12:06 ч. Мадрид, Испания
Концертната зала на двореца беше тъмна. От коридора обаче идваше достатъчно светлина, за да може отец Норберто да види свития на пода мъж. Беше направо обезобразен. Виждаха се петна от кръв по него самия, по дрехите му и по стената зад него. От множество рани по бузите, челото и устата му продължаваха