нямаше да спре да работи, ако той се прибираше вкъщи за вечеря поне понякога или пък ако отидеше с тях на почивка поне веднъж. Как му беше наговорила всички тия неща — виж, това вече беше друг въпрос. Тя самата се чувстваше ощетена, но вместо да поговори с Пол, си го беше изкарала на него. След като му беше отнела и децата, той сигурно се чувстваше ужасно самотен.

Шарън съблече пеньоара и легна на двойното легло. Възглавницата беше хладна, клонът продължаваше да дращи по стъклото. Тя погледна натам и очите й се спряха на клетъчния телефон върху нощното шкафче. Черната пластмаса проблясваше на лунната светлина.

Шарън посегна, взе телефона и започна да набира частната линия на Пол. След като набра кода обаче, спря. Отказа се от обаждането и остави телефона.

Имаше по-добра идея. Вместо да му се обажда — при което дори нещо малко и незначително като например някоя нотка в интонацията или погрешно чута дума можеха да отприщят един милион неприятности — щеше да му даде маслинена клонка. Обзета от чувство на вина и едновременно с това готова да прости, тя затвори очи и почти веднага потъна в дълбок и здрав сън.

Когато войниците в двора внезапно се оттеглиха, Даръл Маккаски благодари наум на Брет Огъст. Причината за рязкото отдръпване по всяка вероятност се криеше в действията на отряда за бързо реагиране.

След като хеликоптерът отлетя, войниците на покрива не даваха на Маккаски и Мария да мръднат от мястото си. В същото време останалите започнаха да се прегрупират. Изглежда, се готвеха за нападение. То обаче не започваше и не започваше. Всички като че ли се бяха стъписали от силните пропуквания във вътрешността на двореца.

— Започна се — каза Маккаски на Мария.

От няколко от прозорците започнаха да се издигат тънки струйки жълтеникав дим. Откъм далечния край на двора се чуваха команди. Въпреки че беше трудно да се види, по-голямата част от войниците като че ли изчезнаха. След малко Маккаски чу изстрели зад покритите с орнаменти бели стени.

— Какво става? — попита Мария. Беше се облегнала от вътрешната страна на арката, която беше най- близо до стената на двореца, и беше протегнала краката си напред. Маккаски беше поставил носната си кърпа върху огнестрелната й рана и я притискаше с ръка.

— Контрапреврат — отвърна той. Не искаше да казва нищо повече. — Ти как си?

— Добре — каза тя.

Маккаски обходи с присвити очи обширното, окъпано в слънчева светлина пространство. На юг — тоест вляво от Маккаски — дворът на двореца беше отделен от катедралата с висока желязна порта. Преди малко вратата на църквата беше плътно затворена, но сега като че ли бяха започнали да се показват разни хора — както енориаши, така и свещеници. Маккаски предположи, че са чули шума от хеликоптера и изстрелите. В самия двор пък Луис продължаваше да лежи върху капитана. Шефът на Интерпол не издаваше нито звук, но испанският офицер пъшкаше.

— Трябва да го донесем тук — каза Мария.

— Знам — съгласи се Маккаски и продължи да се взира срещу силната слънчева светлина. Накрая успя да види, че поне трима войници са останали наблизо. Двама бяха на стотина метра, приклекнали зад стълба на портата в южната част на двора. Третият пък беше зад една улична лампа на около осемдесет метра право напред.

Маккаски пъхна оръжието си в ръката на Мария и каза:

— Ще се опитам да взема Луис. Ще видя дали войниците са готови да го разменят за капитана.

— Това не е никаква сделка — заяви тя гневно. — Луис е мъж. Капитанът е una vibora. Змия, която се влачи в пепелта. — Тя погледна към капитана и подутата й горна устна се разтегна в насмешка. — Проснал се е както му се полага — по корем.

— Да се надяваме — каза Маккаски, — че войниците няма да са на същото мнение. Можеш ли да малко да се помръднеш, за да видят, че имаш оръжие?

Мария притисна с лявата си ръка подгизналата от кръв кърпичка и се извърна малко. Завъртя дясната си ръка.

— Чакай малко — спря я той, преди оръжието да попадне в зрителното им поле. — Преди това искам да им кажа нещо. Как се казва на испански „Не стреляйте“?

— No disparar.

Маккаски показа глава и извика:

— No disparar. — Без да прибира главата си, попита Мария: — А как казвате: „Да се погрижим за ранените си“?

Тя му каза.

Маккаски извика:

— Cuidaremos nuestros heridos!

От страна на войниците нямаше никаква реакция. Маккаски се намръщи. Това беше една от ония маневри, при които поставяш всичко на масата и започваш да се молиш.

— Добре тогава — обърна се той към Мария и се изправи. — Нека видят, че имаш оръжие.

Мария се изви още повече, докато накрая дясната й ръка се подаде иззад стената на арката. Оръжието проблясна на слънчевата светлина и в същия момент Маккаски излезе на открито и вдигна високо ръцете си, за да покаже, че не е въоръжен. След това тръгна съвсем бавно през двора.

Войниците не предприемаха нищо. Докато Маккаски се приближаваше към ранените мъже, слънцето направо изгаряше кожата му. През цялото време чуваше множество изстрели във вътрешността на двореца — това не беше добър знак. Бойците от отряда за бързо реагиране трябваше да влязат и да си излязат, без да влизат в схватка с врага.

Изведнъж иззад портата се появи един войник. Мина през нея и тръгна към Маккаски. Беше въоръжен с лека картечница. Беше я насочил право към Маккаски.

— No disparar — каза Маккаски, в случай че войникът не го беше чул първия път.

— Vuelta! — извика войникът.

Маккаски го погледна и сви рамене.

— Иска да се обърнеш! — провикна се Мария.

Маккаски разбра. Войникът искаше да се увери, че не е втъкнал оръжие на кръста си. Маккаски спря, обърна се и вдигна крачолите на панталона си, за да може войникът да види още по-добре. След това продължи да върви. Войникът не го застреля. Но и не свали оръжието, което Маккаски вече виждаше, че е „МР5“, хонконгско производство. Ако започнеше да стреля от такова разстояние, направо щеше да го разреже по средата.

Пътят до мястото, където лежеше Луис, трая не повече от минута, но на Маккаски времето му се стори много, много по-дълго. Когато стигна до двамата ранени, войникът беше все още на десетина метра от тях. Продължаваше да държи оръжието си насочено към Маккаски. Американецът коленичи бавно, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати. Сведе поглед към ранените мъже.

Капитанът се беше вторачил в него, през стиснатите му зъби излизаха само хрипове. Около крака му имаше тъмночервена локва. Ако не му се помогнеше скоро, щеше да умре от загуба на кръв.

Луис се беше проснал върху него по корем, напряко. Маккаски наведе глава и погледна Луис. Беше затворил очи и дишаше учестено. Иначе мургавото му лице беше съвсем пребледняло. Куршумът беше минал през дясната част на врата му, на около пет сантиметра под ухото. Върху каменните блокове капеше обилна кръв. Струйката се придвижваше към кръвта на капитана и се сливаше с неговата в още по-гъста локва.

Маккаски бавно се изправи и раздели мъжете. Постави ръцете си под мишниците на Луис и го вдигна. В този момент чу някаква врява откъм портата. И той, и испанският войник погледнаха натам.

Някакъв сержант беше хванал един свещеник под ръка. Отчето тихо му обясняваше нещо и сочеше ранените. Сержантът се развика. В следващия миг свещеникът извъртя ръката си, освободи се и хукна напред. Сержантът продължи да крещи подире му. Опитваше се да го накара да спре.

Отчето пък му изкрещя, че няма да спре, и посочи към двореца, откъдето все още долитаха изстрели и