възможност да стреля право по него, беше напълно изпълнимо. По пода имаше кръв от раната в крака на Амадори. Тя щеше да остави достатъчно следи, които да я насочват. Ако пък генералът решеше да спре да се превърже, още по-добре. Може би тогава щеше да успее да го унищожи.

Тя се огледа назад. Испанските войници имаха противогази. Огъст даде сигнал на хората си да отстъпят, докато двамата със Скот започнаха да стрелят по приближаващите войници, които пък се разпръснаха във всички посоки, за да търсят прикритие.

Ейдийн изруга. Полковник Огъст щеше да се откаже от акцията. Тя обаче не беше от техния отряд. Не беше длъжна да се отказва. Цялата работа беше започнала, защото някои беше стрелял по нея и Марта Макол. Е, сега тя имаше възможност да сложи край на всичко по подобаващ начин.

Ейдийн пое дълбоко дъх. През маската въздухът имаше вкуса на въглищен прах, но тя вече беше започнала да свиква с него. Пое дъх още веднъж и хукна по потъналия в дим коридор.

Докато чакаше в кабинета на Худ заедно със самия Худ, Майк Роджърс и експерта по международно право към Оперативния център Лоуъл Кофи II, Боб Хърбърт мислеше за настроението, което се спуска в една стая, където разни официални лица очакват вести от някаква операция под прикритие.

Както винаги те напълно осъзнават, че светът около тях продължава да се върти. Освен това завиждат на хората в този свят, чиито проблеми обикновено не са свързани с борбата между живота и смъртта, нито пък със съдбата на милиони. Хората в такава стая гледат също така малко отгоре на останалите.

„Само ако останалите знаеха какво значи истинска отговорност…“

Съществува, разбира се, и личната страна на въпроса. Има го и огромното напрежение за съдбата на хората, с които работиш всеки ден и за които си загрижен. До голяма степен усещането е като да чакаш любимия или любимата си да се съвземе след някоя особено опасна за живота хирургическа операция. И дори е по-лошо. Защото това е нещо, което ти си им заповядал да направят. И понеже са добри войници, те са приели задачата със смелост и преданост.

Към това трябва да се прибави и възможността ако бъдат заловени, тези храбреци да бъдат оставени на произвола на съдбата, на всеки капризен полъх на вятъра. И следователно изпитваш чувство на вина. Още един аспект на това чувство: докато те се пържат на огневата линия, ти си стоиш на сигурно и спокойно място. И завистта — колкото и да е странно, но по същата причина. Няма нищо, което по висотата си да се сравни с рискуването на живота. Прибави към цялата смесица изтощението, при което очите искат да се затворят на всяка цена, а съзнанието е вече прекалено уморено, за да обработва мислите и емоциите, и получаваш едно настроение, което не може да се сравни с никое друго.

Хърбърт обаче му се наслаждаваше при всяка негова следваща поява. Наслаждаваше му се без мрачни мисли и без песимизъм. От време на време се оправдаваха и най-големите им страхове. От време на време изгубваха нечий човешки живот. Като например Бас Мур в Северна Корея или пък подполковник Чарли Скуайърс. Но тъкмо заради риска в подобни операции Хърбърт усещаше, че е жив.

Худ очевидно не споделяше неговите чувства в това отношение. Той беше изключително посърнал още преди операцията да започне — нещо, на което Хърбърт никога не беше ставал свидетел преди. От всички тях Худ обикновено беше най-уравновесеният, винаги готов да предложи окуражаваща дума или поне усмивка. Тази сутрин всичко това липсваше. Освен това се беше ядосал по абсолютно нетипичен за него начин, когато разбра, че Даръл Маккаски се е спуснал с хеликоптер в двореца. И още повече, че е взел и Луис Гарсия де ла Вега. За разлика от хората от отряда за бързо реагиране, връзката на Маккаски с Оперативния център можеше да бъде установена съвсем лесно. С участието на Луис пък директно се заявяваше кооперирането между Оперативния център и Интерпол в тази акция. Като се имаха предвид всички страни, свързани с Интерпол — много от тях не бяха в особено добри отношения със САЩ, — политическата бъркотия щеше да е направо главозамайваща. Точно Худ, а не абсолютно стриктният Роджърс, предложи срещу Маккаски да се предприемат дисциплинарни мерки. Тогава се беше намесил по принцип плахият Кофи, за да каже, че нещата може да не се развият толкова лошо, колкото предполагаше Худ. И че след като Мария Корнеха е заложница в двореца, опитът тя да бъде спасена е напълно оправдан по правилата на Интерпол. Когато чу това, Худ се поуспокои. Настроението в кабинета се пооправи и стана почти поносимо.

И през цялото това време, на фона на цялата напрегната тишина и разяждащо безпокойство, не пристигаше никаква вест нито от Испания, нито от Интерпол. Поне не и до 4.30, когато от дома си им се обади напълно изтощената Ан Ферис и им каза да включат телевизора на канала на Си Ен Ен.

Худ извади дистанционното от бюрото си, натисна копчето и всички се обърнаха към екрана. Първата съобщена новина беше репортаж за стрелба в кралския дворец в Мадрид. На някаква аматьорска видеокасета имаше запис, на който се виждаше как един хеликоптер на Интерпол излита над двореца, а в далечината се чуват изстрели. След това репортажът се включи на живо от мястото на събитията — снимачният екип също беше в хеликоптер. От няколко прозореца на двореца се издигаха тънки нишки жълтеникав дим.

— Това е ОВ на отряда — каза Худ. Имаше предвид обгазяващото вещество.

Роджърс, който седеше до бюрото на Худ, посегна към малката цветна карта, която беше свалена от базата данни на Интерпол. Хърбърт се придвижи с количката по-близо.

— Тоя дим на екрана ми се струва адски близо до двора, не е ли така? — попита Роджърс.

— Точно където би трябвало да се намира Тронната зала — изкоментира Хърбърт.

— Значи нашите хора определено са там — каза Худ и погледна часовника на компютъра си. — При това точно навреме.

Хърбърт се вслуша в телевизора. Репортерът от мястото на събитието не казваше нищо освен някакви страховити прогнози. Обичайните глупости. Не се даваше никаква информация нито за причината, нито за природата на бойните действия. Но не това се опитваше да чуе той.

— Чувам изстрели — каза Хърбърт предпазливо. — Доста са приглушени — сякаш не идват откъм двора.

— Изненадва ли те това? — попита Худ. — Всички знаехме, че ако отрядът успее да се добере до Амадори, почти задължително ще има и преследване.

— Преследване — каза Роджърс. — Но не съпротива. Обгазяващият агент трябваше да предотврати това.

— Освен ако стрелбата не е съвсем напосоки — уточни Хърбърт. — Хората правят доста странни неща, когато започнат да се задушават.

— Дали пък тия изстрели не са разстрелване на заложниците? — запита Кофи.

Роджърс поклати глава.

— Това е индивидуален огън и при това доста откъслечен.

— Добрата новина е — каза Хърбърт, — че ако момчетата от отряда бяха хванати, нямаше да има никаква стрелба.

Известно време никой не каза нито дума. Худ погледна компютърния часовник.

— Трябваше да се свържат с офиса на Луис веднага щом стигнат обратно до тъмницата. — И той погледна телефона.

— Шефе — каза Хърбърт, — оттук дотам линията е отворена и моите хора я подслушват постоянно. Щом чуят нещо, ще ни осведомят.

Худ кимна и върна погледа си към телевизора.

— Въобще не мога да разбера как хората от отряда имат такъв кураж — каза той. — Да правят такива неща. Същото се отнася и за вас. Във Виетнам, Бейрут…

— По много причини — обясни Роджърс. — Дълг, любов, страх…

— Необходимост — добави Хърбърт. — Тя е много важна. Когато нямаш никакъв избор.

— Просто е комбинация от всичко това — каза Роджърс.

— Майк — обърна се към него Хърбърт, — ти много ги знаеш великите мисли. Кой беше казал, че човек не може да се провали, ако не му изневери куражът — или нещо подобно?

Роджърс го погледна.

— Мисля, че идеята по-скоро беше да вложиш куража си на точното място и никой няма да се