провали.

— Да, точно така — съгласи се Хърбърт. — Кой го е казал? Звучи ми като Уинстън Чърчил.

Роджърс се усмихна едва забележимо.

— Казала го е лейди Макбет. Когато окуражавала мъжа си да убие крал Дънкан. Той го направил и след това целият заговор станал на пух и прах.

— Оо — рече Хърбърт. — Значи по-добре да намерим друг цитат, а?

— Няма му нищо на тоя — каза Роджърс. Усмивката още не беше изчезнала от лицето му. — Убийството на краля може да е имало ужасни последици, но пък пиесата е имала небивал успех. Всичко зависи от това как гледаш на нещата.

— Както казвах на всичките си клиенти, докато съдебните заседатели обсъждаха случая — добави Кофи, — имай доверие на системата и на хората, на които е поверена. Защото както е казал един велик мислител: „Няма да свърши, докато не свърши“.

Звуците от изстрели като че ли се увеличаваха по честота, но не и по сила. Водещият на предаването направи коментар по този въпрос.

Хърбърт още се чувстваше жив. И не губеше вяра, защото си беше такъв по природа. Не можеше обаче да не обърне внимание на облака, който беше надвиснал над стаята. Облакът, който се беше образувал от горчивата истина, че онова, на което всички се бяха надявали, не се беше осъществило: телефонно обаждане или съобщение по телевизията, че опитът за държавен преврат в Испания е завършил с убийството на главния му организатор.

Облакът беше резултат и от съзнанието за това, че акцията не беше минала точно по план.

Шарън Худ не можеше да заспи. Беше изморена, беше в дома, където беше израснала, лежеше в старото си легло, но мозъкът й не спираше да работи. Беше спорила наум с мъжа си, беше чела една от любимите си книги до три часа, след което загаси лампата и остана загледана почти два часа в шарките от лунни петна и листа по тавана. Огледа и плакатите, които висяха по стените още от времето преди да се запише в колежа.

Плакати от филма „Доктор Живаго“. На рок-групата „Гари Пъкет и Юниън Гап“. Корица от един телевизионен справочник, надписана „С любов и копнеж от Дейвид Касиди“, за която двете с приятелката й Алис бяха чакали на опашка цели три часа в местния търговски център.

Как беше успявала на шестнайсет или седемнайсет да се интересува от всички тези неща, да получава само отлични бележки в училище, да работи на половин работен ден и да си има гадже?

„Тогава не ти трябваше толкова много сън“ — отговори си сама.

Но дали това наистина беше нещото, което обясняваше всичко? Или може би това, че когато ако на едно място не й харесаше работата, тя си намираше друга? Или пък че когато едно гадже вече не й беше интересно, веднага си намираше друго? Или че когато някоя група запишеше парче, което не й беше по вкуса, тя веднага спираше да купува записи на групата? Не ставаше въпрос за наличие или липса на енергия. Ставаше въпрос за откривателство. Тя просто се учеше какво й е необходимо, за да бъде щастлива.

Беше си помислила, че го е намерила в лицето на онзи мултимилионер, винопроизводителя Стефано Реналдо. Тогава я привлякоха огромното богатство на Стефано, яхтата му, вниманието му. Когато сега мислеше за това обаче, си даваше сметка, че не бе искала да бъде с човек, който е наследил всичките си пари. С човек, на когото не му се налага сам да си вади хляба. Човек, при когото хората идват с надежда да инвестира в начинанието им, а той — в зависимост от настроението си — осъществява или разбива мечтите и надеждите им. Този начин на живот — този тип мъж — не беше за нея.

Една слънчева сутрин тя просто стана и напусна яхтата, отлетя за Съединените щати, без въобще да обръща поглед назад. Онова копеле дори не се обади, за да разбере къде е отишла, а Шарън пък не можеше да разбере как въобще е могла да бъде с този човек — и какво, по дяволите, си е въобразявала. След това на едно парти се запозна с Пол. В никакъв случай не беше любов от пръв поглед. Като се изключи връзката й със Стефано, никой мъж не я беше впечатлявал по този начин — а привлекателността на Стефано си личеше отвсякъде. Задълбочаването на връзката й с Пол отне доста време. Той беше уравновесен, работеше много и беше мил. Изглеждаше човек, който е готов да й даде правото й на лична свобода, да я подкрепя в работата й и да стане грижовен баща. Той въобще нямаше да я обсипва с подаръци и ревност, както правеше Стефано. И един ден, два месеца след като се бяха срещнали, на един пикник по случай 4-ти юли, тя случайно се взря в очите му и всичко се завъртя. Привързаността се превърна в любов.

Един клон дращеше грубо по прозореца и Шарън вдигна поглед. Клонът определено беше пораснал от времето, когато тя беше момиче. Защото тогава само листата му нежно галеха същия този прозорец.

„Станал е по-голям — помисли си Шарън, — но не се е променил.“ Тя се зачуди дали това е добро, или лошо — да можеш да си останеш същият. „За дървото е добро, но за хората е лошо“ — реши в крайна сметка тя. Промяната обаче беше едно от най-трудните неща. Промяната и… компромисът. Да можеш да си признаваш, че твоята позиция не е нито единствена, а още по-малко — най-добрата.

Отказа се от опитите да заспи. Щеше да почете още. Преди това обаче се измъкна от леглото, облече си пеньоара и отиде да надникне в стаята на Харли и Александър. Децата спяха в двойното легло, на което навремето бяха спали двамата й по-малки братя близнаци — Юл и Бринър, кръстени на популярния актьор. Родителите й се бяха запознали на една сутрешна прожекция на оригиналната версия на „Кралят и аз“. И досега двамата обичаха да си пеят „Привет на младите влюбени“ и „Мечтал съм“ — е, много фалшиво, но пък беше красиво.

„Разбира се — помисли си след това тя, — имаше и моменти, в които мама и татко не бяха толкова доволни…“

Тя си спомни за безмълвното напрежение, когато бизнесът на баща й не вървеше добре. Той даваше под наем велосипеди и лодки на хората, които идваха в не особено оживения курорт на Лонг Айлънд, а някои лета бяха особено трудни. Бензинът не достигаше и пазарът започваше да страда. По онова време баща й трябваше да прекарва в работа дълги часове, защото денем се занимаваше с обичайното, а нощем работеше като готвач на аламинути. Връщаше се вмирисан на мазнина и риба.

Шарън погледна спокойните личица на децата си. Засмя се като чу хъркането на Александър — също като на баща му.

Усмивката й се изпари. Тя затвори вратата и застана в тъмния коридор, обгърнала се с ръце. Страшно я беше яд на Пол, но и много й липсваше. Тук се чувстваше уютно, но не и като у дома. Че как би могла? Домът й не беше при нещата, които притежаваше. Домът й беше там, където беше Пол.

Шарън бавно се върна в бившата си детска стая.

Брак, кариера, деца, чувства, секс, инат, конфликти, ревност — надежда или пък арогантност беше нещото, което обхващаше двама души и беше в състояние да ги убеди, че всички тези неща стоят на заден план в сравнение с работата?

„Нито едно от двете — каза си тя. — Любовта е това нещо.“ И крайният извод, както и да беше стигнала до него, бе, че колкото и да я нервира съпругът й — така, както не го беше правил никой друг мъж; колкото и да отсъства, когато и тя, и децата имат нужда от него; колкото и да я е яд на него, освен че е привързана към него, тя все още го обича.

Много.

Сега, в ранните и тихи часове на деня, Шарън си помисли дали не се е отнесла прекалено строго с Пол. Напусна Вашингтон заедно с децата, говори му троснато по телефона — защо по дяволите не беше готова да отстъпи и една крачка? Дали защото му се беше ядосала, че той може да отделя колкото си иска време на кариерата си, а тя не? Може би. Дали защото си спомняше много живо колко й беше липсвал баща й, когато летният сезон беше добър или когато трябваше да работи нощем? Вероятно. Тя не искаше децата й да минат през същото нещо.

Шарън не мислеше, че нещата, които беше наговорила на Пол, не са верни. Той трябваше да прекарва повече време със семейството си и по-малко — в работата си. Вярно, че специално неговият пост изискваше много по-голяма ангажираност от стандартните осем часа от девет до пет, но пък Оперативният център